Хупър даде заден ход, за да се отдалечи от прибоя. Той погледна зад кърмата и видя сребристата следа, която се вряза в сиво-синята вода. Тя се сливаше с вълната, но все пак се движеше самостоятелно. В първия миг Хупър не можа да разбере какво става. После се досети, макар да не бе видял ясно акулата.
— Пази се! — завика той.
— Какво има? — тревожно попита Броуди.
— Акулата! Издърпайте момчето! По-бързо!
Момчето чу Хупър и понечи да побегне. Но водата стигаше до гърдите му и той се движеше бавно и много трудно.
Вълната удари момчето в гърба. То се заклати, после отново се изправи и напрегна цялото си тяло напред.
Броуди се хвърли във водата и се опита да достигне Джим, но вълната го удари в краката и го отблъсна.
— Сега човекът от моторницата извика нещо за акула — изрече Мидълтън в микрофона.
— Акулата ли е това? — попита човекът от Куинс, който се бе спрял до Мидълтън. — Не я виждам.
— Кой сте вие? — попита го Мидълтън.
— Лестър Краслоу. Искате да ме интервюирате ли?
— Изчезвайте оттук.
Сега момчето се движеше по-бързо, като разсичаше водата с гърди и си помагаше с ръце. Не видя как зад него се появи перка — кафяво-сива островърха перка.
— Ето я — извика Краслоу. — Виждаш ли я, Бени? А ти, Дейви? Ето я там!
— Нищо не виждам — захленчи едно от момченцата.
— Ето я, Уолтър! Виждаш ли я? — възкликна Мидълтън.
— Снимам — отвърна операторът. — Да, готово.
— По-бързо! — извика Броуди. Той протегна ръка на момчето, чиито очи бяха широко разтворени от ужас. Ноздрите му бяха разширени и от тях изтичаше слуз и вода. Броуди сграбчи момчето за ръката и го затегли към себе си. Хвана го през раменете и двамата се измъкнаха на брега, като залитаха.
Перката се скри под водата и като се спусна по наклона на океанското дъно, рибата се отправи към дълбините.
Броуди стоеше на брега и придържаше момчето.
— Добре ли си? — попита той.
— Искам да си отида у дома. — Джими трепереше.
— Вярвам ти — отвърна Броуди и поведе момчето към приятелите му, но Мидълтън ги пресрещна.
— Можете ли да го повторите?
— Какво да повторя?
— Онова, което казахте на младежа. Можете ли да повторите всичко отначало?
— Омитайте се! — озъби се Броуди. Той поведе Джими към приятелите му и се обърна към младежа, който бе предложил парите:
— Отведи го вкъщи и му дай десетте долара.
Момчето кимна — то бе пребледняло от страх.
Броуди видя радиостанцията си да се носи край брега в пяната на разбиващите се вълни. Той я измъкна, изсуши я с хавлията си, натисна бутона за свързване и каза:
— Ленард, чуваш ли ме?
— Чувам ви, шефе. Приемам.
— Тук се появи акулата. Всички трябва веднага да излязат от водата. А ти остани на поста си, докато не дойде смяната ти. Никой не бива да се приближава до водата. Плажът официално е закрит.
— Добре, шефе. Пострадал ли е някой? Приемам.
— Слава богу, не. Но едва не пострада.
— Добре, шефе. Приемам, и край.
Когато Броуди тръгна към мястото, където бе оставил плажната си чанта, Мидълтън го повика:
— Слушайте, шефе, може ли да взема интервю от вас?
Броуди се спря със силното желание да го изпрати по дяволите, но вместо това отвърна:
— За какво искате да ме питате? Видяхте всичко не по-лошо от мен.
— Само два въпроса.
Броуди въздъхна и тръгна към Мидълтън и снимачния му екип.
— Добре — каза той. — Съгласен съм.
— Колко лента ти остана, Уолтър? — попита Мидълтън.
— Около петнайсет метра. Давай по-кратко.
— Добре. Започвай.
— Снимам.
— И така, мистър Броуди — каза Мидълтън, — на вас ви провървя, как мислите?
— Разбира се, че ми провървя. Момчето можеше да загине.
— Това акулата-убиец ли е?
— Не знам — отвърна Броуди. — Мисля, че е тя.
— И какво възнамерявате да правите сега?
— Плажовете вече са закрити. Засега нищо повече не може да се направи.
— Очевидно би трябвало да обявите, че влизането във водата тук е опасно?
— Да, вие сте съвършено прав.
— Какво ще означава това за Амити?
— Неприятности, мистър Мидълтън. Огромни неприятности.