— И така, ще можете ли?
— Зависи.
— От какво?
— Колко ще изкарам?
— Обикновено колко долара припечелвате за едно денонощие? Ще ви заплащаме всеки ден, докато не убиете тази твар.
— Няма да стане — отговори Куинт. — За такава работа и плащането трябва да е специално.
— Какво искате да кажете?
— Обикновено получавам двеста долара дневно. Но вашият случай е особен. Ще се съглася да се заема с акулата срещу двойна надница.
— О, не.
— Дочуване.
— Почакайте! Но това е просто грабеж!
— Нямате изход.
— Ще се намерят и други рибари.
Броуди чу как Куинт се закиска на пресекулки, като че лаеше.
— Разбира се, че ще се намерят — каза Куинт. — Един вече се намери. Изпратете друг. Изпратете десет. После, когато отново си спомните за мен, ще поискам тройна цена. Времето работи за мен.
— Става дума не за някаква услуга — рече Броуди. — Знам, че и вие припечелвате хляба си. Но акулата взима жертви. Трябва да сложим край на това, да спасим хората от смърт. А вие можете да ни помогнете. Защо не се съгласите да го сторите поне срещу редовната си тарифа?
— Трогнахте ме — отвърна Куинт. — Вие трябва да убиете акулата и аз ще се опитам да го сторя вместо вас. Не давам никакви гаранции, но ще направя всичко възможно. А това „всичко възможно“ струва четиристотин долара на ден.
Броуди въздъхна:
— Не съм сигурен дали общината ще даде парите.
— Намерете отнякъде другаде.
— Кога ще хванете акулата?
— След ден, след седмица, след месец. Кой знае? Може въобще да не я хвана. Може да си е отишла вече.
— Дай боже — въздъхна Броуди. Помълча известно време и накрая отсече: — Нямаме друг изход.
— Прав сте.
— Ще можете ли да излезете в океана още утре?
— Не. Ще изляза най-рано в понеделник. Утре ще имам гости.
— Гости? Какво, да не би да сте канили някого на обяд?
Отсреща отново се чу пронизителен лаещ смях.
— Гости наричам хората, които наемат катера — отвърна той. — Вижда се, че не се занимавате често с риболов.
Броуди се изчерви.
— Което е вярно, вярно си е. А не можете ли да откажете на гостите си? Все пак ние плащаме повече и имаме предимство пред другите.
— Не мога. Те са мои редовни клиенти. Не мога да им откажа. В противен случай ще ги изгубя. А вие сте случаен клиент.
— Да предположим, че още утре намерите акулата. Ще се опитате ли да я уловите?
— Това би ви спестило куп пари, нали? Но ние няма да видим вашата рибка. Ще отплаваме право на изток. Там рибата добре кълве. Някога трябва да опитате.
— Значи, уговорено?
— Вижте, ще имам нужда от още нещо — каза Куинт. — Трябва ми още един човек. Сега нямам помощник, а без него ще ми е трудно да измъкна такава рибка.
— Но къде е помощникът ви? Удавил ли се е?
— Не. Отиде си. Нервите му не издържаха. При нашата работа това рано или късно с всеки се случва. Мозъкът им се разкашква.
— Но вие все още се държите.
— Разбира се. По-умен съм от рибата.
— Това достатъчно ли е — да си по-умен от рибата?
— Досега ми е вършило работа. Нали съм още жив? Е, какво? Ще ми намерите ли човек.
— А вие не можете ли сам да си потърсите помощник?
— Не толкова бързо и не за такава работа.
— А утре с кого ще отплавате?
— С едно момче. Но като тръгна за голямата акула, няма да го взема.
— Ясно — каза Броуди. Той вече се съмняваше дали въобще бе разумно да се обажда на Куинт. — Аз ще ви стана помощник — това неочаквано се изплъзна от устата, сам се смая на смелостта си и ужас го обзе при мисълта, че дава такова обещание.
— Вие ли? Ха-ха-ха!
Броуди се засегна от насмешката в гласа на Куинт.
— На мен може да се разчита — каза той.
— Възможно е. Не ви познавам. Но с акулата няма да се справите, щом като нищо не разбирате от риболов. Можете ли да плувате?
— Разбира се. Защо?
— Ако паднете зад борда, ще ми трябва време да завия и да ви кача отново на катера.
— Не се безпокойте за мен.
— Ваша работа. Но на мен ми трябва човек, който да разбира от риболов. Или поне да умее да управлява катера.
Броуди погледна през бюрото си към Хупър. Най-малко му се щеше да търси акулата заедно с младия ихтиолог — на борда Хупър щеше да го превъзхожда със знанията си. Броуди би могъл да отпрати Хупър сам, а самият той да си остане на брега. Съзнаваше обаче, че такова решение би означавало капитулация: все едно да си признае, че се бои да се срещне лице в лице с опасността и че не е способен да победи необикновения враг, който воюва срещу собствения му град. Освен това не бе изключено, че ако прекара цял ден на катера, Хупър ще проговори и Броуди ще разбере къде ихтиологът е прекарал миналата дъждовна сряда. Броуди просто бе обсебен от желанието да научи какво бе правил Хупър в онзи ден и всеки път, щом си помислеше за това, започваше да се терзае от една и съща мисъл. Щеше му се да вярва, че Хупър е бил на кино или е играл дама в клуба „Фийлд“, или е пушил марихуана с някое хипи, или пък е спал с някое момиченце. Беше му все едно с какво се бе занимавал ихтиологът, стига само да не се бе срещал с Елън. А ако е бил с нея? Тогава? Самата мисъл за това му беше непоносима.