Броуди прикри телефонната слушалка с длан и се обърна към Хупър:
— Може би вие ще тръгнете с него? Куинт има нужда от помощник.
— Той дори няма помощник? Ама че работа!
— Това няма значение. Ще тръгнете ли, или не?
— Ще тръгна — отвърна Хупър. — Навярно цял живот ще съжалявам за това, но добре, ще тръгна с вас. Искам да видя акулата със собствените си очи, а това е единственият начин.
— Добре, намерих ви помощник — каза Броуди на Куинт.
— Ще се справи ли с катера?
— Ще се справи.
— В такъв случай ще се срещнем в понеделник в шест часа сутринта. Вземете нещо за хапване. Знаете ли как да стигнете дотук?
— Шосе номер двайсет и седем, до завоя към Обетованата земя, нали така?
— Да. По посока към Кранбъри Хоул. Ще карате право към града. На около ето метра от последните къщи завивате наляво по коларския път.
— Има ли някакъв знак?
— Не, но това е единственият път за насам. Свършва точно до пристана.
— И там е само вашият катер?
— Да. Нарича се „Орка“.
— Разбрано. До понеделник.
— Има още нещо — каза Куинт. — Ще ми плащате в брой всеки ден в предплата.
— Добре, но защо в предплата?
— Винаги вземам в предплата. Не бих искал да отидете на дъното заедно с парите ми, ако паднете зад борда.
— Става — съгласи се Броуди. — Ще си ги получите. — Той остави слушалката и каза на Хупър:
— Ще ви бъде ли удобно в понеделник в шест часа сутринта?
— Да.
— Правилно ли разбрах, че и ти ще отидеш, Мартин? — попита Медоус.
Броуди кимна:
— Такава ми е работата.
— Мисля, че подобна задача надхвърля служебните ти задължения.
— Вече е решено.
— Как се казва катерът? — попита Хупър.
— Мисля, че „Орка“ — отвърна Броуди. — Не знам какво означава.
— „Орка“ е косатка-убиец.
Медоус, Хупър и Уитман се готвеха да си тръгват.
— Желая ви успех — каза Уитман. — Дори ви завиждам. Преследването вероятно ще бъде вълнуващо преживяване.
— Мога да мина и без чак толкова вълнуващо преживяване — заяви Броуди. — Просто искам да свърша с тази проклета твар.
Вече на вратата Хупър се обърна.
— Спомних си нещо — каза той. — Знаете ли как австралийците наричат бялата акула?
— Не — отвърна Броуди без всякакъв интерес. — Как?
— Бялата смърт.
— Нарочно ми го казахте, нали? — попита Броуди, докато затваряше вратата зад тях.
На изхода на полицейското управление нощният дежурен спря Броуди:
— Шефе, звъниха ви, когато бяхте в кабинета си. Реших, че не си струва да ви безпокоя.
— Кой беше?
— Мисис Вон.
— Мисис Вон?
Броуди не си спомняше някога да е разговарял с Елинор по телефона.
— Помоли ме да ви предам, че не е толкова спешно.
— Веднага ще й се обадя. Тя е много стеснителна. Дори ако се запали домът й, тя ще се обади на пожарникарите и ще започне да им се извинява за безпокойството и ще ги попита дали биха наминали към нея, ако са някъде наблизо.
Докато се връщаше в кабинета си, Броуди си спомни, че веднъж Вон бе казал за Елинор: „Всеки път, когато жена ми пише чек за един долар, тя не попълва нулите в графата за центовете, за да не оскърби получателя с недоверието си: да не би той да си помисли, че го смята способен да надпише няколко цента.“
Броуди набра телефонния номер на Вон и Елинор тутакси вдигна слушалката. „Седяла е до апарата“ — помисли си Броуди.
— Елинор, обажда се Мартин Броуди. Вие сте ми звънили?