— О, да. Ужасно ми е неудобно да ви безпокоя, Мартин. Ако предпочитате…
— Не, имам време. Какво искахте да ми кажете?
— Исках… звъних ви, защото, както ми е известно, днес Лари е разговарял с вас. Помислих си, че може да знаете дали… дали не се е случило нещо.
„Тя не е в течение на нещата — помисли си Броуди. — Но проклет да бъда, ако Елинор Вон разбере нещо от мен.“
— Какво се е случило? За какво говорите?
— Не знам как да започна, но… виждате ли, както сам знаете, Лари пие малко. И много рядко, поне у дома.
— Да?
— Тази вечер, като се прибра вкъщи, той не каза нито дума. Просто влезе в кабинета си и, както ми се стори, изпил е почти цяла бутилка уиски. Сега спи в креслото.
— На ваше място не бих се тревожил, Елинор. Вероятно нещо го безпокои. Всеки от нас от време на време попада в подобно положение.
— Разбирам. Само че… нещо лошо се е случило, чувствам го. Не е на себе си вече няколко дни. Мислех си, че може би… вие сте му приятел. Не знаете ли какво му е?
„Приятел“ — помисли си Броуди. Почти същото бе казал и Вон, но той се бе изразил по-различно: „Някога бяхме приятели.“
— Не, Елинор, не знам — излъга Броуди. — Впрочем, ако искате, мога да поговоря с него.
— Наистина ли, Мартин? Ще ви бъда много признателна. Но… моля ви, не споменавайте, че съм ви звънила. Той не обича, когато се намесват в работите му.
— Не се безпокойте. Няма да му кажа. Постарайте се да поспите.
— Да го оставя ли в креслото?
— Разбира се. Само че му свалете обувките и го завийте с едно одеяло. Всичко ще бъде наред.
Пол Лоуфлър стоеше зад щанда в закусвалнята си и гледаше часовника си.
— Девет без четвърт — каза той на съпругата си Роуз, пухкава миловидна жена, която подреждаше кутиите с масло в хладилника. — Какво ще кажеш, ако затворим петнайсет минути по-рано?
— След такъв удачен ден като днешния аз съм съгласна — каза Роуз. — Девет килограма колбаси! Кога се е случвало да продадем девет килограма колбаси за един ден?
— И швейцарско сирене — добави Лоуфлър. — Не си спомням да не ни е стигало швейцарското сирене. Не е лошо да имаме още няколко такива дни. Месо за печене, лебервурст — всичко се продава! Като че ли летовниците от Бруклин Найтс до Истхамптън са се наговорили да купуват сандвичите си от нас.
— Като си помислиш само — пристигат от Бруклин Найтс! И от Пенсилвания! Един човек каза, че пристига чак от Пенсилвания! Само и само да види акулата.
— Нима в Пенсилвания няма акули?
— Кой знае? — каза Лоуфлър. — Тук стана като в Кони Айлънд.
— Вероятно на градския плаж няма къде яйце да хвърлиш.
— Това е много добре. Заслужили сме един-два удачни дни.
— Чух, че отново закрили плажовете — спомена Роуз.
— Да. Винаги съм казвал: бедата не идва сама.
— За какво говориш?
— За нищо. Хайде да затваряме.
Трета част
Единадесета глава
Океанът беше застинал като вледенен. Никакъв ветрец не помръдваше гладката му повърхност. Слънцето пронизваше с лъчите си трепкащите вълни нагрят въздух. От време на време някоя самотна рибарка ще се гмурне за плячка, отново ще се издигне нагоре и дълго време върху водата ще останат бягащи безспир концентрични кръгове.
Катерът беше замрял и едва доловимо се носеше от течението. Кордите на двете въдици, закрепени на кърмата, се спускаха и разрязваха масленото петно, което се бе проточило зад катера, движещ се на запад. Хупър стоеше на кърмата до огромната деветдесетлитрова кофа, пълна със стръв. През няколко секунди той бъркаше с черпака в кофата и изхвърляше съдържанието му зад борда.
На носа на катера бяха подредени в две редици десет дървени бурета, големи колкото тристалитрови бирени бъчви. Всяко едно беше овързано няколко пъти със здраво конопено въже, дебело около два сантиметра, а останалата му част, дълга триста метра, лежеше навита на палубата. На края на въжетата бяха завързани стоманени харпуни.
Броуди седеше на въртящия се, прикован към палубата стол и се бореше с дрямката. Беше му горещо и се обливаше в пот. Цели шест часа, откакто се бяха качили на катера, не бе подухнал никакъв ветрец. Тилът на Броуди бе силно обгорял и всеки път, когато обръщаше главата си, якичката на униформената му риза болезнено дразнеше кожата му. Броуди остро усещаше мириса на собствената си пот, който се смесваше със зловонието на рибешките вътрешности и предизвикваше гадене в стомаха му. Чувстваше, че се е напъхал там, където не му е работа.