Броуди погледна към мостика. На него се бе изправил Куинт. Носеше бяла фланелка, избелели сини джинси, бели чорапи и износени гуменки. Броуди си помисли, че Куинт е може би около петдесетгодишен и макар че безусловно някога е бил на двайсет години, а след време щеше да стане на шейсет, полицаят не можеше да си го представи по друг начин. Куинт се оказа твърде слаб — беше висок почти два метра, а не тежеше повече от осемдесет килограма. Бе съвсем оплешивял, не обръснат, а именно оплешивял, без ни най-малък признак за растителност върху главата си, като че ли така се бе родил — без коса. Когато слънцето припичаше отгоре, той си слагаше кепе на морски пехотинец. Лицето му, както всичко друго у него, бе слабо и кокалесто. Дългият прав нос веднага се хвърляше в очи. Когато гледаше надолу, от мостика, този нос като че ли му пречеше да вижда. Собственикът на катера имаше най-черните очи, които Броуди бе срещал. От вятъра и слънцето кожата на лицето му бе загоряла и се бе покрила с бръчици. Той внимателно, без да мига, се бе вторачил зад кърмата — повърхността на водата бе покрита с мазна пелена.
По гърдите на Броуди се стичаше струйка пот и той потрепна от неприятното усещане. После извърна глава и като се намръщи от острата болка по кожата на врата си, погледна мазното петно. Слънчевата светлина, отразяваща се в маслената повърхност, болезнено дразнеше очите му и Броуди отмести поглед.
— Светлината не ви ли пречи, Куинт? — попита той. — Никога ли не носите слънчеви очила?
Куинт го погледна:
— Никога — отряза той.
Гласът му звучеше безразлично: нито дружелюбно, нито враждебно. Във всеки случай не предразполагаше към разговор.
Но на Броуди му беше скучно и му се щеше да си побъбри с някой.
— Защо?
— Не ми трябват. Гледам света такъв, какъвто е.
Броуди погледна часовника си. Минаваше два. След още три-четири часа щяха да се откажат от търсенето и да се приберат у дома.
— Често ли имате празни дни?
Сутрешното напрежение бе изчезнало, нямаше какво повече да чакат и Броуди мислеше, че днес те няма да видят акулата.
— Как „празни“?
— Такива като днешния. Цял ден седиш и нищо не става.
— Случват се.
— И ви плащат дори ако денят не донесе нищо?
— Разбира се.
— Дори ако нито веднъж не клъвне?
Куинт кимна.
— Това не се случва толкова често. Обикновено все някаква риба ще клъвне. Или ще закачиш нещо.
— Ще закачиш?
— С желязото — Куинт посочи харпуна на носа на катера.
— И какво закачате, Куинт? — попита Хупър.
— Всички риби, които минават наблизо.
— Така ли? Аз не…
— Нещо клъвна — прекъсна го Куинт.
Броуди погледна изпод ръката си зад борда, но пелената си оставаше неподвижна: повърхността бе спокойна и гладка.
— Къде? — попита Броуди.
— Почакайте малко — каза Куинт. — Сега ще видите.
С тих метален звук кордата на въдицата на десния борд започна да се отвива и проряза водата като права сребриста струна.
— Дръжте спининга — каза Куинт на полицая. — И когато ви дам знак, дръпнете спирачката на макарата и опънете рязко.
— Акулата ли е? — попита Броуди.
При мисълта, че най-после се е срещнал лице в лице с тази риба, с това чудовище, с този нощен кошмар, сърцето на Броуди неудържимо затуптя. Устата му пресъхна. Той изтри ръце в панталона си, измъкна спининга от гнездото му и го стисна между краката си, като продължаваше да седи на стола.
— Бялата ли? — засмя се Куинт с лаещия си смях. — Не, някакъв дребосък. Потренирайте малко, докато вашата твар открие катера.
Куинт погледа известно време кордата, после каза:
— Давай!
Броуди натисна спирачката, наклони се и рязко дръпна назад. Кордата месина се изви като дъга. С дясната си ръка Броуди се опита да върне макарата назад, за да издърпа рибата, но нищо не се получи. Кордата продължаваше да се врязва във водата.
— Не си хабете силите напразно — посъветва го Куинт.
Хупър, който седеше на щурца, се надигна.
— Дайте аз да навия кордата предложи той.
— Не трябва — отвърна Куинт. — Оставете спининга на мира.
Хупър го погледна с недоумение и леко смутено.
„Какво разбираш ти от такива работи“ — помисли си Броуди, като видя недоволното лице на Хупър.