Куинт взе харпуна, който лежеше под планшира, надвеси се зад борда и издигна оръжието над главата си. Неочаквано Куинт рязко изопна тялото си напред и веднага се дръпна назад. Една малка акула, нанизана на острието на харпуна, се гърчеше и тракаше с челюсти. Куинт измъкна ножа, разпори корема на рибата и я изхвърли във водата.
— Сега ще видите още нещичко — рече той.
Броуди не можеше да определи колко акули се мятаха край катера в разпенилата се вода. Перки кръстосваха повърхността, рибите удряха с опашки по водата. От време на време посред пляскането се дочуваше грухтене, когато две огромни акули се сблъскваха. Броуди погледна ризата си — тя бе цялата мокра и изпръскана с кръв.
Пиршеството продължи няколко минути и накрая останаха само три големи акули, които сновяха напред-назад под самата повърхност.
Мъжете мълчаливо гледаха зад борда, докато и последните риби не отплуваха.
— Господи! — промълви Хупър.
— Не ви хареса? — попита Куинт.
— Познахте. Не ми харесва, когато живи същества загиват за забавление на хората.
Куинт изсвири с уста и Хупър го попита:
— А на вас?
— Така се прехранвам, а дали ми харесва, или не — това си е моя работа.
Куинт отвори кутията с лед и измъкна друга кука с дебела найлонова връв. Собственикът на катера бе приготвил стръвта още на брега — сепия, набодена и привързана към тялото и върха на въдицата. С помощта на плоски клещи той прикрепи връвта към единия край на металната корда, хвърли стръвта зад борда и я отпусна на трийсетина метра.
Хупър отново започна да изгребва вътрешности от кофата и да ги хвърля във водата.
— Някой иска ли бира? — попита Броуди.
Куинт и Хупър кимнаха с глава. Тогава Броуди се спусна долу и донесе от хладилника три бири. Като излизаше от кабината, Броуди забеляза две извехтели, избелели и напукани от времето снимки, прикрепени с кабарчета върху преградата. На едната се виждаше Куинт до пояс в камара огромна, странна на вид риба. На другата се мъдреше мъртва акула, просната на брега. Броуди не можеше да определи размерите й, защото наоколо не се виждаше нищо, с което би могъл да ги сравни.
Броуди се качи горе, раздаде бирите и седна на стола.
— Видях снимките долу — каза той на Куинт. — Каква е тази риба, сред която сте се фотографирали?
— Тарпон отвърна Куинт. Не много отдавна ловях риба във Флорида. Никога преди не бях виждал нещо подобно. Тогава трябва да сме хванали трийсет-четирийсет тарпона, при това големи и само за четири нощи.
— И сте я измъкнали на брега? — попита Хупър. — Защо не я изхвърлихте обратно в океана?
— Клиентите пожелаха да запазят улова. Вероятно за да го фотографират. Във всеки случай от тарпоните се получи добра стръв, като ги нарязах на парчета.
— Ако съдя по думите ви, тази риба е по-полезна мъртва, отколкото жива.
— Разбира се. Като почти всички риби и като много животни. Никога не съм опитвал живо говедо — разсмя се Куинт.
— А какво е онова на другата снимка? — попита Броуди. — Обикновена акула?
— Е, не съвсем обикновена. Това е голяма бяла акула, дълга четири-пет метра. Тежеше повече от тон и половина.
— Как я хванахте?
— С харпун. Но трябва да ви кажа — Куинт се изкиска, — отначало не можеше да се разбере кой кого гони.
— Какво имате предвид?
— Проклетата твар нападна катера. Внезапно, без всякакво предупреждение. Бяхме на кърмата, заети с работа, и изведнъж — бух! Като че ли върху катера налетя товарен влак. Помощникът ми падна по гръб, а клиентът закрещя с ужасен глас, че потъваме. После тази гад ни блъсна още веднъж. Забих харпуна си в нея и я подгонихме — господи! Трябва да сме я преследвали до средата на Атлантическия океан.
— Възможно ли ви беше да преследвате акулата? — попита Броуди. — Тя не се ли гмурна надълбоко?
— Не можеше. Зад нея се влачеше бурето. Тя го повлече под водата, но за кратко. Скоро се измори и се вдигна към повърхността. Ние просто следвахме бурето. След два часа забихме още два харпуна в тази твар и най-после тя изплува на повърхността съвсем изтощена; прехвърлихме въжето около опашката й и така я влачихме на буксир до брега. Клиентът ни през всичкото време бърбореше глупости, защото беше сигурен, че ще потънем и акулата ще ни излапа. Знаете ли кое беше най-смешното? Когато извлякохме рибата и пристигнахме живи и здрави, този идиот дойде при мен и ми предложи петстотин долара, ако потвърдя, че той е хванал акулата с въдица! Изпратих го по дяволите. Тогава той запя друга песен: поиска да плати за разходката, наполовина — бил съм го лишил от възможността сам да хване акулата. Казах му, че ако го бях оставил да я хване, щях да остана без въдица, без сто и петдесет метра метална корда, без макара и прът и главно — без рибата. Тогава той заговори за шумната реклама, дето съм щял да спечеля от разходката в океана, която той ще заплати. А пък аз му отвърнах: дай парите, а рекламата остави за себе си и се опитай да я намажеш на препечена филийка и да я изхрускате двамата с жена си.