— Чудя се на тази история с въдицата — обади се Броуди.
— Какво имате предвид?
— Обърнах внимание на едно място във вашия разказ. Нали не уловихте акулата с въдица?
— Да не съм луд? Разбира се, че не. А от онова, което вече чух, съдя, че акулата, дето хванах, е кутре в сравнение с тази, за която сме тръгнали.
— Защо тогава сте пуснали спинингите във водата?
— По две причини. Първо — бялата акула спокойно може да налапа малката стръв. Ще прегризе металната корда много бързо, но така ние ще разберем, че е някъде наоколо. Това е сигурен знак. Второ — отде да знае човек кого може да привлече миризмата на стръвта; дори ако акулата не се появи, поне някоя друга риба ще клъвне.
— Например?
— Кой знае? Надявам се да е доходен улов. Веднъж попаднах на риба-меч, а в Монток могат да се получат пет долара за кило от месото й — тъй както властите твърдят, че никой повече не ги лови с цел печалба. Или пък представете си, че най-неочаквано клъвне нещо много интересно, като например акула-мако. Да се хване такава акула е цяло удоволствие. Тъй и тъй плащате четири стотачки, защо пък да не се забавляваме, а?
— Да предположим, че бялата акула се появи наоколо — каза Броуди, — какво ще сторите най-напред?
— Ще се опитам да я примамя и да я накарам да обикаля около катера, докато се приближим до нея. Не ни е нужна особена хитрост: акулите са доста глупави създания. Всичко зависи от това как ще се държи с нас. Ако ни нападне, ние бързо ще я надупчим с харпуните, после ще завием настрана и ще я оставим да се изтощи. Залови ли се за стръвта, няма да можем да я спрем. Но аз не ще й дам да си отиде, ще се опитам да задържа тази твар с риск да бъде изтръгната макарата. Разбира се, тя бързо ще превие въдицата, но може да ни се удаде да я придърпаме по-близо до катера, за да метнем харпуните. Щом забия едно-единствено желязо в нея, успехът на лова ни ще бъде въпрос на време. Най-вероятно тя ще ни приближи на голяма дълбочина, привлечена от стръвта. И тогава ще трябва да решим как да постъпим по-нататък. Стръвта не е достатъчна, за да привлече интереса й за дълго. Тази огромна гадина моментално ще я лапне и дори няма да разбере, че е глътнала нещо. Затова трябва да й пробутаме някакво особено лакомство, от което да не може да се откаже. В стръвта пък трябва да има огромна въдица, която да удържи рибата, докато ние я прободем с един-два харпуна.
— А ако акулата забележи въдицата — попита Броуди, — ще се откаже ли от стръвта?
— Няма да се откаже. Акулата не притежава разум, тя не е куче. Акулите поглъщат всичко. Можете да хвърлите само въдица, без примамка, и тя ще я налапа. Една такава риба се бе приближила до катера на моя приятел и искаше да налапа външния мотор. Но го изплю, защото не можа да го преглътне наведнъж.
— И какво е това „особено лакомство“, Куинт? — попита Хупър, който седеше на кърмата и хвърляше стръв във водата.
— Особеното лакомство, от което акулата не може да се откаже? — Куинт се усмихна и посочи с пръст към зеления пластмасов кош за боклук, който стоеше по средата на палубата. — Ето го. То е там и аз си го бях запазил именно за такава акула. Не бих го хабил за други.
Хупър се приближи до коша, отстрани металните скоби и вдигна капака. Погледна вътре и застина с отворена от учудване уста. Във водата плуваше малко тъпоносо делфинче, не повече от половин метър дълго. Телцето запазваше вертикалното си положение и делфинчето бавно поклащаше безжизнената си глава в такт с движението на катера. От една дупка под долната му челюст стърчеше ухото на огромна въдица за лов на акули, а от коремчето му — острието на същата въдица. Хупър стисна ръбовете на коша с ръце.
— Бебе — промълви той.
— Не съвсем — отвърна Куинт, като се ухили. — Ембрион.
Хупър внимателно разглеждаше делфинчето няколко секунди, после затръшна капака на коша.
— Откъде сте го взели? — попита той.
— На шестстотин мили източно оттук. Защо?