— Интересува ме как се сдобихте с него?
— Много просто. От корема на майката.
— Вие сте я убили.
— Не, разбира се — засмя се Куинт. — Сама скочи на палубата и глътна цяла купчина сънотворни хапчета. — Куинт млъкна в очакване на смях, но Броуди и Хупър го гледаха мрачно. — Знаете, че такова лакомство не може да се купи просто така.
Хупър не сваляше поглед от собственика на катера. Не беше на себе си от гняв и възмущение.
— Известно ли ви е, че делфините се охраняват? — попита гой.
— Когато съм на риболов, момче, хващам всичко, което искам.
— Ами законите? Нима…
— Какво работите, Хупър?
— Ихтиолог съм. Изучавам рибите. Затова съм дошъл при вас. Нима не са ви казали?
— Когато хората наемат катера ми, не им задавам излишни въпроси. Е, добре, вие изучавате рибите и по този начин си изкарвате прехраната. Но ако трябваше да се трудите истински — имам предвид такъв труд, при който всеки цент се изкарва с пот и кръв, — тогава бихте знаели повече за законите. Вярно е, че ловът на делфини е забранен. Ала това не пречи на Куинт да улови едно-две дребосъчета за стръв. Приели са закона, за да предотвратят масовото унищожение на делфините, за да забранят на богатите безделници да ги ловят за собствено удоволствие. Ето какво ще ви кажа, Хупър: можете да се ядосвате и да ръмжите колкото си искате, но да не съм ви чул да ми казвате, че Куинт нямал право да хване няколко риби, за да изкара насъщния си.
— Вижте, Куинт, работата е там, че ако продължаваме да убиваме делфини, те могат напълно да изчезнат. А вие ускорявате този процес.
— Не се карайте на мен. Кажете на рибарите, които ловят риба тон, да престанат да хващат делфини в мрежите си. Кажете на капитаните на японските риболовни кораби да престанат да мятат харпуните си по делфините. И всички те ще ви изпратят по дяволите. Те трябва да изхранват хората. Аз също. Трябва да изхраня себе си.
— Ясно — отвърна Хупър. — Ще продължавате да ловите делфини, докато ги има, а когато изчезнат, ще плюете на това и ще си намерите друга работа. Глупаво!
— Внимавай на завоите, малкият! — заплашително проговори Куинт. Гласът му беше глух, неизразителен, той гледаше Хупър право в очите.
— Какво?
— Не те съветвам да ме наричаш глупак.
Хупър не искаше да обиди Куинт и се учуди, когато стопанинът на катера прие думите му като оскърбление.
— Напразно се сърдите. Аз просто исках…
Броуди, който се намираше между Хупър и Куинт, реши да постави край на спора.
— Спрете, Хупър! — рече той. — Не сме дошли тук, за да обсъждаме проблемите за опазване богатствата на океана.
— Какво разбирате от екология, Броуди? — разгневи се Хупър. — Обзалагам се, че тази наука за вас означава само едно — за околната среда е вредно да се изгарят окапалите листа в задния двор.
— Я слушайте! Запазете евтината си богаташка демагогия за другиго.
— Значи така? Богаташка демагогия. Чуждото богатство ви кара да примирате от завист, нали?
— Чуйте ме, дявол да ви вземе! Намираме се тук, за да отървем хората от акулата-убиец, и ако един делфин може да спаси бог знае колко хора, намирам жертвата за напълно оправдана.
Хупър се усмихна накриво.
— Излиза, че сега сте специалист по спасяване на хора, така ли? — обърна се той към Броуди. — Хайде да видим. Колко хора можеха да останат живи, ако бяхте закрили плажовете още щом…
Броуди скочи и без да мисли за онова, което прави, тръгна към Хупър.
— Млъкнете — викна полицаят.
По навик се присегна към бедрото си, но се спря, усетил, че кобурът го няма. Броуди изведнъж се изплаши, като осъзна, че бе готов да стреля в Хупър. Противниците застинаха на местата си и се вторачиха един в друг.
Краткият рязък смях на Куинт разреди напрежението в обстановката.
— Ама че магарета — каза той. — Още щом се качихте на борда тази сутрин, веднага си помислих, че без кавга няма да минем.
Дванадесета глава
На другия ден пак светеше ярко слънце. Отблъснаха от кея в шест сутринта. Подухваше лек югозападен вятър, обещаващ прохлада. Заливът на Монток беше набразден от вълни. Но към десет часа бризът утихна и катерът застина на огледалната повърхност на океана като картонена кутия в локва. На небето не се виждаше ни едно облаче, но слънцето бе обгърнато в гъста мъгла. Докато пътуваше към пристанището, Броуди чу по радиото, че замърсяването на въздуха около Ню Йорк е достигнало критичната си точка — нещо се изменило в химическия състав на атмосферата. Стотици хора се разболели, а хронично болните и старците умирали един след друг.