Той пъхна ръка в камерата за лед, извади още една риба за стръв, после сне найлоновата връв, с която привързваше въдицата към металната корда. Измъкна от сандъка в кубрика верига, дълга метър и петдесет и около един сантиметър дебела.
— Прилича на верижка за куче забеляза Броуди.
— Това наистина беше верижка за куче — съгласи се Куинт.
Той завърза с единия край на верижката ухото на въдицата, на която имаше закачена стръв, а другия прикрепи към металната корда.
— Може би ще отхапе и верижката?
— Мисля, че е възможно. Вероятно ще й отнеме повече време, но все едно — поиска ли, ще успее. Ще ми се малко да я подразня и да я подмамя да се вдигне на повърхността.
— А какво ще стане, ако нищо не се получи?
— Още не знам. Бих могъл, разбира се, да използвам десетсантиметровата въдица за акули и здрава верига, да нанижа няколко парчета стръв и да спусна примамката зад борда. Но ако акулата глътне въдицата, не ще успея да се справя с нея. Тя е способна да изтръгне всеки кнехт и затова няма да рискувам, докато не я видя. — Куинт хвърли въдицата със стръв зад борда и отпусна няколко метра от кордата. — Ела ми тук, мръсницо! Покажи се да те видим.
Тримата мъже наблюдаваха кордата по левия борд. Хупър се наведе, гребна пълен черпак примамка и я изхвърли сред мазната пелена около катера. Нещо привлече вниманието му и го накара да се обърне наляво. Той видя такова нещо, че от устата му се изтръгна хриплив вик — нечленоразделен, но достатъчно изразителен, и останалите двама се обърнаха към него.
— Боже мой! — възкликна Броуди.
На не повече от три метра от кърмата, по-близо до десния борд, стърчеше плоската и конусовидна глава на акулата. Чудовището се издигаше на около половин метър над повърхността на водата. Отгоре главата й беше тъмносива и върху нея се открояваха две черни очи. Близо до пастта й, където сивият цвят преминаваше в кремавобял, бяха разположени ноздрите й — дълбоки прорези в бронята на кожата й. Пастта й беше полуотворена и в черната пропаст се мяркаха огромни триъгълни зъби. Акулата и хората се гледаха около десет секунди. После Куинт изрева:
— Харпуна!
Като се подчини на собствения си глас, той се хвърли напред и неумело подхвана харпуна. Броуди грабна пушката. В този миг акулата безшумно се потопи във водата. Блесна дългата сърповидна опашка. Броуди стреля и не улучи. Акулата изчезна.
— Отиде си — каза Броуди.
— Фантастично! — промълви Хупър. — Това се казва акула! Дори не съм мечтал за такава. Изумително! Само главата й трябва да е широка повече от метър.
— Възможно е — съгласи се Куинт и се отправи към кърмата. Постави там двата харпуна, две бурета и две верижки. — За всеки случай — обясни той, — ако акулата се върне обратно.
— Виждали ли сте някога такава риба, Куинт? — попита Хупър. Очите му блестяха от възторг и възбуда.
— Мисля, че не — отвърна Куинт.
— Според вас колко трябва да е дълга от главата до опашката?
— Трудно ми е да преценя — шест метра, а може и повече. Не знам. Няма особена разлика между тези твари, ако са дълги повече от шест метра. Стига да достигнат тази дължина и вече са много опасни. А тази мръсница е опасна, не ще и дума.
— Дай боже, да се върне — рече Хупър.
Броуди потръпна, сякаш го тресеше.
— Странно — промълви той и поклати глава. — Останах с впечатлението, че се хилеше.
— Когато отварят пастта си, те всички изглеждат по този начин — каза Куинт. — Не я смятайте за по-умна, отколкото е. Тя е само една безмозъчна помийна яма.
— Как можете да говорите така? — възмути се Хупър. — Та тя е истинска красавица. Подобни същества ни карат да повярваме в бога. Те ни показват на какво е способна природата, когато замисли да сътвори нещо.
— Щуротии — рече Куинт и се заизкачва по стълбичката към мостика.
— Искате да хвърлите делфинчето ли? — попита Броуди.
— Няма нужда. Веднъж вече я примамихме на повърхността. Ще дойде пак.
Куинт не бе успял да завърши изречението, когато някакъв неясен шум накара Хупър да се обърне. До ушите му достигаше свистене като че ли от вода.
— Гледайте! — възкликна Куинт. Акулата се бе насочила право към катера. На десетина метра от борда на повече от тридесет сантиметра височина се мяркаше триъгълната гръбна перка; тя режеше вълните, като оставяше зад себе си разпенена диря. Зад нея се издигаше огромна опашка, която мощно удряше водата.