— Става ми страшно, като си помисля — промълви Броуди.
— Трябва да има размери на параход, а пастта й сигурно е натъпкана със зъби, които приличат на касапски брадвички.
— Искате да кажете, че нашата акула е само бебе? — Броуди се почувства слаб и беззащитен. Такава риба би могла да глътне катера.
— Не, това е възрастна акула — каза Хупър. — Сигурен съм. Акулите са като хората. Един израства до метър и петдесет, друг — до два и четирийсет. Господи, какво ли не бих дал да видя някой голям мегалодон.
— Вие сте просто луд — заяви Броуди.
— Не, представете си само. Все едно да откриеш снежен човек.
— Ей, Хупър — викна Куинт, — може би ще спреш да дрънкаш небивалици и ще започнеш да хвърляш примамката зад борда? Все пак нямам нищо против да хвана нещичко.
— Разбира се — съгласи се Хупър. Той се върна на мястото си на кърмата и се зае да изсипва стръв зад борда.
— Мислите ли, че ще се върне? — попита Броуди.
— Не знам — отвърна Куинт. — Никога не можеш да предвидиш какво ще направят тези твари. — Той извади от джоба си бележник и молив. Изпъна лявата си ръка по посока на брега. Зажумя с дясното си око и проследи по въображаемата линия там, където сочеше показалецът му, после надраска нещо в бележника си. След миг измести ръката си малко по-наляво, отново погледна и пак записа нещо.
— Определям местонахождението на катера — каза Куинт, като изпревари въпроса на полицая. — Искам да разбера къде се намираме, за да дойдем утре на същото място, ако акулата днес не се появи повече.
Броуди погледна към брега. Макар че засенчи очи с длан и примижа, зърна само мержелеещите се сиви очертания на сушата.
— Как се ориентирате?
— По фара на носа и по градската водоснабдителна кула. Те се падат под разни ъгли в зависимост от това къде се намираш.
— Нима ги виждате? — Броуди се напрегна, но не можа да забележи нищо освен едно малко възвишение.
— Разбира се, че виждам. И вие бихте видели, ако бяхте прекарали трийсет години в морето.
— Наистина ли мислите, че акулата ще остане тук? — попита Хупър, като се усмихна.
— Не знам — отвърна Куинт. — Но нали я открихме именно тук.
— Ясно е, че не се е отдалечавала от Амити — додаде Броуди.
— Разбира се. Защото се изхитри да си намира храна по тези места — каза Хупър. В гласа му нямаше нито ирония, нито присмех. Но неговата забележка болезнено прободе сърцето на Броуди.
Те почакаха още три часа, но акулата не се върна. Течението отслабна и все по-бавно разнасяше мазния слой на повърхността.
— Хайде да се връщаме — предложи Куинт малко след пет часа. — За днес стига, иначе търпението ни може да се свърши.
— Накъде, според вас, е тръгнала акулата? — попита Броуди. Въпросът беше напразен — той знаеше, че не може да му се отговори.
— Дявол знае — рече Куинт. — Когато ги търсиш, тях ги няма, а като не ти трябват, тези чудовища тутакси изникват пред теб. Не можеш да ги разбереш.
— Как мислите, не трябва ли да останем цялата нощ и да хвърляме примамка във водата?
— Не. Вече ви казах: би било лошо, ако пелената се разпростре твърде нашироко. Не сме си взели никаква храна. И не на последно място — вие няма да ми платите за денонощен труд.
— А ако ви платим?
Куинт се замисли.
— Няма смисъл. Идеята е привлекателна, но най-вероятно ще чакаме напразно. Пелената ще се разпростре надалеч и само ще ни обърка и дори рибата да се окаже съвсем наблизо, няма да я усетим, ако не нападне катера. Да взема пари за такова нещо означава просто да си платите за едно преспиване на борда. Не съм съгласен на това по две причини. Първо — ако пелената се разпростре твърде надалеч, ще ни развали утрешния ден, и второ — предпочитам през нощта катерът да е на кея.
— Ясно — каза Броуди. — Жена ви вероятно също ще бъде по-спокойна, ако прекарате нощта у дома си.