Щом сервира на децата, Елън се качи в спалнята и седна на леглото. „Живот, който би те задоволил“ — бе й казал Вон. Какъв би могъл да бъде този живот? Обезпеченост? Признание? Никога нямаше да съжалява за моминските си години, тъй като бракът не би я откъснал от миналото й. Нямаше да бъде терзана от копнеж да промени всекидневието си, да се самоутвърди, да си докаже, че може да се хареса. Нямаше да изневери на Мартин с Хупър.
Все пак, едва ли. Вероятно бе изневерила на Броуди просто така, от скука, както много други жени, които прекарваха по цели седмици в Амити, докато съпрузите им работеха в Ню Йорк. С Лари Вон тя би живяла без всякакви вълнения, би затънала в ограничено самодоволство.
Докато размишляваше над думите на Вон, Елън започна да осъзнава колко щедро я е възнаградил животът: общуването с Броуди й бе дало много повече, отколкото на такива като Лари Вон бе отредено да получат от съдбата; една смесица от дребни несгоди и малки радости, които, събрани заедно, представляваха нещо много сходно на щастието. И колкото по-ясно й ставаше това, толкова повече съжаляваше за изгубените години, изпълнени с нервност и опити да върне миналото. Внезапно я обхвана страх — страх, че твърде късно бе прозряла това и че с Броуди може да се случи нещо, преди да е вкусила плода на своето прозрение. Тя погледна часовника: шест и двайсет. Той трябваше вече да си е у дома. Нещо му се е случило, помисли си тя. Боже мили, само не с него!
Елън чу как долу се отвори вратата. Тя скочи от леглото, втурна се по коридора и се затича надолу по стълбата. Хвърли се на врата на Броуди и силно го целуна по устата.
— Боже мой — каза той, когато тя го освободи от прегръдките си, — това се казва посрещане.
Тринадесета глава
— Няма да ви разреша да натоварите това нещо на катера ми възпротиви се Куинт.
Те стояха на кея. Развиделяваше се. Слънцето бе очертало линията на хоризонта, но над океана се носеха ниски облаци. Лекият ветрец подухваше откъм юг. Риболовният катер бе готов за отплаване. Подредиха буретата едно до друго на носа; спинингите стърчаха готови в гнездата си, металното въже блестеше, навито около макарите. Двигателят тихо жужеше, като изтласкваше на повърхността мехурчета, щом малките вълни залееха ауспуха, и изкашляше моторен дим, който се издигаше, подхванат от бриза.
На другия край на кея един мъж се качи в малък камион и бавно го подкара по мръсния път. Надписът на вратичката му гласеше: „Удс Хоул, Институт по океанография“.
Куинт стоеше с гръб към катера и гледаше Броуди и Хупър, изправили се от двете страни на алуминиевата клетка. Тя бе висока близо метър и деветдесет, дълга метър и осемдесет и широка метър и двайсет. Вътре имаше пулт за управление, а отгоре бяха прикрепени две цилиндрични цистерни. На пода на клетката лежеше акваланг, маска и костюм за подводно плуване.
— Защо не искате да натоварите клетката? — попита Хупър. — Тя е лека и може да се привърже някъде. Така никому няма да пречи.
— Ще заеме много място.
— Казах му, но той не иска да ме чуе — обади се Броуди.
— Но какво е това в края на краищата? — попита Куинт.
— Клетка за защита от акули — обясни Хупър. — Гмуркачите я използват в открития океан. Докараха ми я от Удс Хоул на камиона, който току-що замина.
— И за какво ви е?
— Когато открием акулата или когато тя ни открие, аз ще се спусна с клетката под водата и ще направя няколко снимки. Никой още не е фотографирал такава огромна акула.
— Няма да стане — каза Куинт. — Не и на моя катер.
— Защо?
— Защото е глупаво. Умният човек винаги знае своите възможности. Това не е по силите ви.
— Откъде знаете?
— Това никому не ще се удаде. Акулата ще глътне клетката ви за закуска.
— Ще я глътне ли? Не вярвам. Съгласен съм, че може да се нахвърли върху нея, може дори да се опита да я захапе, но не мисля, че ще поиска да я глътне.
— Ще поиска и още как, като види такава хубава примамка като вас.
— Съмнявам се.
— Хайде, стига сме дрънкали.
— Слушайте, Куинт, такава възможност се явява веднъж в живота. Не бих ви молил за нищо, ако вчера не бях видял рибата. Тя е рядкост. Във всеки случай в нашето полукълбо никой не е виждал такава акула. Гледал съм филми за гигантски бели акули, но още никому не се е удавало да заснеме шестметрова риба в открития океан. Нито веднъж.
— Нали чухте какво каза Куинт — намеси се Броуди. — Забравете за вашата клетка. Освен това не ми се иска да отговарям за вас. Тук сме, за да убием акулата, а не да снимаме любителски филм за нея.