Ед Макбейн
Ченге
Посвещавам тази книга на моя тъст Хари Мелник, вдъхновител на идеята за нейното написване и до известна степен виновник за създаването й.
Градът в този роман е измислен. Хората и местата също. Само полицейските методи са съобразени с установената професионална практика.
1
Ама че седмица!
Четиринайсет обира, три изнасилвания, намушкване с нож на Кълвър Авеню, трийсет и шест нападения с взлом и отгоре на всичко — боядисват участъка!
Не че не се нуждаеше от боядисване.
Детективът Майър Майър пръв бе заявил, че този участък плаче за боядисване. Колко идиотско, да го боядисват тъкмо сега, в началото на март, когато навън е пълна гадория — студ, мрак и мраз, дори когато затваряш прозорците, защото радиаторите са по-скоро хладни, отколкото топли, а носът ти щипе ли щипе от силната миризма на терпентин. Да не говорим за двамата бояджии, които се мотаят насам-натам — имат късмет, че това не им е Сикстинската капела, та да видят тогава.
— Извинете, може ли да преместите това нещо? — рече единият бояджия.
— Кое нещо? — попита Майър.
— Ей онова там.
— Онова там е Черната кантонерка — едва не избухна Майър. — В нея има информация за известните в района престъпници и размирници, и е безценна за отрудените детективи в този участък!
— Брей! — възкликна бояджията.
— Ще я премести или няма да я премести? — попита колегата му.
— Преместете я вие! — заяви Майър. — Вие сте бояджии, вие трябва да я преместите.
— Ние не местим — обади се първият бояджия.
— Ние само боядисваме — допълни другият.
— Аз също не местя — каза Майър. — Аз съм детектив и толкова.
— Ако не я преместите, ще я боядисаме в зелено и нея.
— Защо не я покриете? — предложи Майър.
— Покрихме бюрата и нямаме повече найлони.
— Ох, как обичам водевилите! — въздъхна Майър.
— Какво?
— Какво, какво, прави се на интересен. Детектив.
— Казвам ви — подхвана Майър, — че няма да преместя кантонерката. Няма! И изобщо нищичко няма да пипна. Разгонихте фамилията на целия участък. Сигурно ще ни трябва цяла седмица, за да си подредим отново нещата.
— Стараем се колкото можем.
— Да не би да сме ви молили да дойдем, а? Като че ли няма нищо по-интересно, ами ще се цапотим тук! Сигурно си мислите, че тази работа е много интересна! Тази работа е адски досадна!
— Тъй ли! — подхвърли Майър.
— Тъй. Досадна е.
— Всичко в ябълково яркозелено — пълна гадост. Таванът — ябълковозелен, стените — ябълковозеления стълбите — ябълковозелени — страхотно, нали!
— Виж миналата седмица на пазара на Каунсъл Стрийт беше приятно.
— Най-приятната работа, която някога сме върши-ли. Всяка сергия — в различен пастелен цвят, сещаш ли се? Различен пастелен цвят — ето па това му викам аз приятна работа.
— А това тук е лайняна работа.
— Досадна и лайняна.
— И все пак няма да помръдна кантонерката — заяви Майър. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката — Осемдесет и седми участък, детектив Майър.
— Майър Майър лично?
— Кой се обажда?
— Кажете ми, с Майър Майър ли разговарям?
— Да, лично с него.
— Божичко, ще припадна!
— Но кой…
— Обажда се Сам Гросман.
— Здрасти, Сам. Какво има?
— Колко се вълнувам, че разговарям с такава известна личност!
— Хайде бе!
— Честно.
— Добре, добре, кажи какво има.
— Нима не знаеш?
— Не, не знам. Какво да знам?
— Скоро ще разбереш.
— Ох, как мразя загадъчните разговори. Казвай за какво се обаждаш, че и без това…
— Ами…
— Само ти ми липсваш днес — въздъхна Майър.
— Обаждам се във връзка със спортното мъжко сако, размер трийсет и осем, на червени и сини карета, с марка „Томс Таун и Кънтри“. Направих анализ на петното в левия ревер. Знаеш ли нещо за случая?
— Аз поръчах анализ на състава.
— Имаш ли нещо за писане?
— Давай.
— Проба за кръв — отрицателна. За сперма — отрицателна. Прилича на обикновено мазно петно. Искаш ли му състава?
— Не, няма нужда.
— Някой заподозрян в изнасилване?
— Тази седмица имаме трийсетина заподозрени в изнасилване. И двама бояджии.
— Моля?
— Нищо, нищо. Това ли е всичко?
— Да. За мен бе истинско удоволствие да разговарям с вас, Майър Майър. Не можете да си представите колко съм развълнуван!
— А бе защо не… — подхвана Майър, но Гросман затвори телефона.
Вперил поглед в слушалката, Майър я подържа още миг, и я постави на вилката. Черната пластмаса на телефона бе опръскана с ябълковозелена боя.
— Мърлячи такива! — процеди той през зъби.