— И помни, че ако пи потрябваш, знаем къде да те намерим!
— Как така? За какво бих ви потрябвал?
— Имай го предвид, и толкова.
— Ясно. — Ла Бреска помълча и рече: — Искам да ви помоля за една услуга.
— Каква услуга?
— Да ме вкарате, без да чакам.
— Как така?
— Ами нали сте ченгета?
Уилис и Браун се спогледаха.
Когато се върнаха в участъка, разбраха, че лейтенант Бърнс е говорил със сто и петнайсети участък в Ривърхед, но и те не разполагали с човек, който да следи Ла Бреска. Така и очакваха.
Вечерта, когато главният инспектор Каупър слизаше на няколко крачки зад кмета и съпругата му по широките мраморни стъпала пред залата на филхармонията, а жена му го държеше под ръка, загърната с палто от норки и с бял прозрачен шал на главата — инспекторът бе не по-малко елегантен с черната си папионка и смокинг — същата тази вечер на небето нямаше нито една звезда и въздухът едва ли не хрущеше от студ. Инспекторът слизаше по стъпалата, а огромните, високи два етажа прозорци зад гърба му хвърляха топла, златиста светлина на пометените от вятъра стъпала и тротоар. Тъкмо когато вдигаше левия си крак, за да слезе с едно стъпало по-надолу, и се смееше на нещо, което жена му шепнеше в ухото, а от устата му заедно със смеха излизаха кълбета пара, тутакси понасяни от вятъра като рисувани балончета, тъкмо тогава и точно в мига, когато пъхаше дясната си ръка в ръкавицата, зимният покой бе ненадейно нарушен от два изстрела. Смехът на инспектора секна, застинаха и ръката, и кракът му, и той се прекатури надолу по стъпалата — от челото по лицето му шуртеше кръв, жена му пищеше, кметът се обърна сепнато, а един чевръст фотограф запечата сцената за историята.
Докато тялото стигне най-долното широко бяло стъпало, инспекторът бе вече мъртъв.
3
Кончета Еспозита Ла Бреска бе възпитана да ненавижда негрите. Братята й пък едва ли не биха ги разкъсали. В този дух бяха израснали всички в мизерното гето, наричано на шега, но и с любов от обитателите италианци Парадизо.
Още като дете Кончета бе свидетелка на боевете, в които братята й разбиваха главите на негрите. Тези изстъпления не я тревожеха. Кончета смяташе, че щом си бил достатъчно глупав да се родиш негър, и още по-глупав да се шляеш из Парадизо, то тогава си заслужаваш да ти разцепят тъпата черна глава.
Кончета напусна Парадизо на деветнайсет години, когато кварталният продавач на лед, неаполитанецът Кармин Ла Бреска, захвана бизнес в Ривърхед и поиска ръката на най-малката от сестрите Еспозито. Тя, разбира се, се съгласи, защото той бе красив, с тъмнокафяви очи и къдрава черна коса, пък и въртеше собствена, при това процъфтяваща търговия. Прие и защото беше бременна.
Синът й се роди след седем месеца. Сега беше на двайсет и седем и двамата живееха на втория етаж на една от двуфамилните къщи на Джонсън Стрийт. Месец след раждането на Антъни, Кармин Ла Бреска замина за Позуоли, на двайсетина километра от Неапол. Говореше се, че бил убит през Втората световна война, но Кончета познаваше съпруга си и подозираше, че сигурно си живее някъде в Италия като бос на продавачите на лед, и че все така се развява и прави бебета на младите момичета, за да обърква и техния живот.
Кончета Еспозита Ла Бреска все така ненавиждаше негрите и затова — слабо казано — бе доста учудена, когато видя, че посред една беззвездна и безлунна нощ, точно в 12,01 часа, на прага й стои негър.
— Какво има? — викна тя. — Вървете си!
— Полиция — каза Браун и в ръката му блесна значката. Кончета забеляза, че до негъра стои мъж, бял, нисък, с продълговато лице и пронизващи кафяви очи. Madonna mia, да припаднеш!
— Какво искате, вървете си! — повтори Кончета и дръпна щорите на стъклената задна врата. Вратата бе на върха на разнебитените дървени стълби (Уилис за малко не се прекатури и не си счупи врата на третото стъпало преди площадката) и гледаше към задния двор, в който се мъдреше намазано с катран дърво. Смокиня, отбеляза Браун, докато се катереха по стълбите. От малкото задно балконче, по диагонал до стълбата в края на двора, бе опънато накачулено с изпрано бельо въже. Вятърът духаше и сякаш искаше да събори.
Уилис върху надвисналата над вътрешното дворче лоза. Той отново почука и извика:
— Полиция, отворете госпожо!
— Sta zitto! Тихо! — рече Кончета и отвори вратата. — Искате да събудите съседите ли. Ma che vergogna! Срамота!
— Може ли да влезем, госпожо? — попита Уилис.
— Влезте, влезте — каза Кончета.
Уилис и Браун я последваха в кухничката.
— Какво искате в два часа, а? — попита Кончета и бързо затворя вратата срещу вятъра. Кухнята бе тясна, печката, мивката и хладилникът бяха наредени до едната стена, а на срещуположната бе опряна маса с лакиран плот. До радиатора, в десния ъгъл, стърчеше метален долап с отворена вратичка — па полиците бяха подредени кутии с корнфлейкс и консерви. Над мивката висеше огледало, а върху хладилника се мъдреше порцеланово куче. От картината над радиатора гледаше Исус Христос. Сред стаята висеше голям стъклен глобус с шнурче. Кранът капеше. Отнякъде долетя мелодия от електрически часовник.