Но ако лъжеше, той го правеше майсторски, зяпаше наивно и едва ли не просълзи ченгетата с тая нова работа, заради която си ляга толкова рано, та да се наспи крехкият му организъм на млад американец второ поколение и тъй нататък? Съществуваше още една вероятност. Ако лъжеше (нищо, че до този момент не можеха да го заподозрят и свържат с оня фантом на опашката пред „Меридиан“), то съществуваше ли вероятността мъжът от телефонните обаждания да е именно Ла Бреска? Може би банда нямаше, може би тя бе плод на неговата фантазия, една хубава малка лъжа, с която ги подвеждаше да си мислят, че убийството е дело на добре организирана шайка, а не на един-единствен превъртял човек. Но ако Ла Бреска и оня, дето се обаждаше, бяха един и същ човек, то същото се отнасяше за Ла Бреска и за убиеца на инспектора. В такъв случай трябваше да приберат този малък лъжец и да го задържат за обвинение в убийство. И да се опитат да намерят някакво очебийно, наистина очебийно доказателство, че иначе щяха да станат за смях в съда още на предварителното разглеждане.
Имаше вечери, в които удряха само на камък.
След петнайсетина минути изискано обработване, предназначено да обърка и смути Ла Бреска, нито Браун с неговите специални, настоятелни логически въпроси, нито Уилис, който правеше резки и неочаквани засечки, разбраха повече от онова, което бяха научили следобед. Единствената разлика се състоеше в това, че инспекторът беше вече мъртъв. И така, те благодариха на госпожа Ла Бреска за любезността, стиснаха ръка на сина й и му пожелаха успех в новата работа, казаха им лека нощ и си тръгнаха, а госпожа Ла Бреска заключи вратата след тях. Слязоха по разклатените дървени стъпала и се отправиха по осеяната с дупки пътека към отсрещната страна на улицата, където бяха паркирали полицейската кола.
Уилис запали колата и включи радиатора. Двамата поговориха тихо и сериозно и решиха сутринта да поискат разрешение от лейтенанта да подслушват телефона на Ла Бреска.
После се прибраха.
Сгушен в дрипавото си палто, Стийв Карела зъзнеше полегнал сред тъмната алея. Късният февруарски сняг бе струпан на купчина до ниската тухлена ограда покрай алеята — той бе почернял от мръсотия, а саждите го покриваха с тънка коричка. Карела се беше навлякъл с два чифта ватено бельо и грейка без ръкави. В джоба на грейката стискаше и малък термофор, които го топлеше под разръфаното палто. И въпреки това му беше студено.
А като гледате купчината сняг, му ставаше още по-студено. Не обичаше снега. Спомняше си детската шейна и как се спускаше с нея по корем, радостно и вихрено. Като се има предвид истинското отвращение, което изпитваше сега към снега, този спомен изглеждаше някак нереален. Снегът беше студен и мокър. Хората го ринеха на купчини пред домовете си, а уличните чистачи го закарваха с камиони и го изхвърляха в река Дикс. Истинска гадост беше тоя сняг.
Гадост беше и това, с което се занимаваше сега.
По то си имаше и забавна страна.
Именно тази страна го караше да лежи в тъмната, мразовита алея в тази нощ, в която дърво и камък се пукаха от студ. (Е, разбира се, бяха му наредили да лежи в тъмната мразовита алея, нареди му оня симпатяга шефът му, лейтенант Питър Бърнс, ама защо ли той не дойде да полежи в тази тъмна и мразовита алейка!). Забавното беше, че от Карела се искаше не да предотврати банков грабеж, нито да следи съмнително магазинче, за да залови международни иарко-трафиканти, камо ли да изскочи от банята на някоя стара мома, където е причакал психопата изнасилвач. Карела лежеше сред тъмната мразовита алея и забавното беше, че преди известно време двама скитника бяха запалени. Всъщност точно запалването не беше кой знае колко забавно. То си беше страшно. Забавното се състоеше в това, че жертвите бяха скитници. Откакто се помнеше, полицията водеше непримирима борба срещу градските безделници — арестуваха ги, затваряха ги, освобождаваха ги, за да ги арестуват отново и така ad infinitum. И ето че се бяха появили двама „помощници“, които чрез любезното си съдействие бяха решили веднъж завинаги да очистят улиците от всякакви пройдохи — просто като ги запалват. И как постъпи полицията? Полицията тутакси изпрати своя тъй ценен служител в тъмната мразовита алея, да лежи до мръсната купчина от сняг и да се надява, че ще сгащи подпалвачите. Безумна история. И забавна!