— Не, гледах Франкенщайн по телевизията — засмя се Синди и го бутна закачливо.
— Глухия… Дано не е той — каза Клинг.
Той беше първият от участъка, на когото хрумна, че убиецът на инспектора може да е опя тип, дето преди години ги направи на луди. Това беше едва ли не потресаващо предположение. Бърт Клинг беше млад и в никакъв случай особено проницателен, но интуицията му подсказваше, че Глухия (веднъж се беше подписал L. Sordo — доста комично, защото на испански El Sordo означава „Глухия“) може да действа с компютърна точност, да обърква и да всява страх, да подвежда и осуетява стриктните, понякога бюрократични действия на районните полицейски участъци, и да принуждава изпълнителите на закона да се държат като ония малоум-ници, Кийстоунските полицаи. Изобщо — лошо им се пишеше, ако убиецът на инспектора бе наистина Глухия. Мисълта за онова, което Глухия можеше и щеше да направи, бе направо ужасна и Клинг потрепери — този път не от студ.
— Дано не е той — повтори той и вятърът отнесе думите му.
— Целуни ме — каза Синди — и ме почерпи с горещо какао, скрънза такава!
В сряда следобед в участъка влезе едно дванайсетгодишно момче.
Очевидно беше облякло синьото спортно яке на батко си, с около три номера по-голямо от неговия размер. Въпреки че беше нахлупило качулката и стегнало шнур-четата около врата, голямата качулка непрекъснато се свличаше назад. То се опитваше да я нахлупи, а в ръката, с която си бършеше носа, стискаше плик. Гордо пристъпваше с кецовете си, като всяко бедно дете, което — въпреки съветите на лекарите — не ги сваля от краката си и зиме, и лете. С пружинираща походка момчето се запъти към дежурното гише, опита се отново да нахлупи качулката, избърса носа си и попита сержант Мърчисън:
— Вие ли сте дежурният полицай?
— Да — отговори Мърчисън, без да вдигне поглед от списъка на сутрешната смяна. Беше два и десет следобед и следобедната смяна щеше да дойде след час и трийсет и пет минути, което означаваше изготвяне на нов списък и предаване на стария, досадно всекидневие, защо ли не стана пожарникар или пощаджия…
— Трябва да ви предам това — каза момчето и подаде на Мърчисън запечатания плик.
— Благодаря — отговори Мърчисън и взе плика, без да погледне момчето. След миг вдигна глава и каза: — Чакай малко.
— Защо?
— Само минутка.
Мърчисън отвори плика. Разгърна сгънатия на три бял лист, прочете написаното, погледна момчето и попита:
— Откъде взе този плик?
— От улицата.
— От кого?
— Един мъж ми го даде.
— Какъв мъж?
— Един висок мъж на улицата.
— Къде точно?
— До парка. На отсрещния тротоар.
— Значи даде ти го…
— Да.
— И какво ти каза?
— Да го занеса в участъка и да го предам на дежурния.
— Познаваш ли този мъж?
— Не. Даде ми пет долара, за да донеса писмото.
— Как изглежда?
— Висок, рус. С машинка в ухото.
— Каква машинка?
— От машинките за глухи — отговори момчето и отново избърса нос с ръка.
Ето това пишеше на бележката.
Разгледаха я внимателно, като се стараеха да не оставят отпечатъци от пръсти, освен онези на сержант Мърчисън, после заобиколиха дванайсетгодишния подсмърчащ хлапак с огромното синьо яке и го заразпитваха, сякаш бяха хванали Джак Изкормвача.
Момчето повтори в общи линии онова, което беше вече казал на сержант Мърчисън: че един висок рус мъж с машинка в ухото („Слухово апаратче ли?“), да, с машинка в ухото, го спрял на отсрещния тротоар и му дал пет долара, за да занесе плика в участъка. Момчето не виждаше нищо нередно в това. Взело плика. То повтори, че не познава мъжа с машинката в ухото („Добре де, слухово апаратче“), че никога не го бил виждал в квартала и изобщо дали няма да го пуснат да си ходи, защото трябва да мине през бутик „Линда“, за да вземе няколко рокли за сестра си, която шие на госпожа Монтана? Значи имаше слухово апаратче? Да, машинка в ухото, отговори момчето.
И така, момчето си тръгна в два и половина, без да го почерпят поне със сладолед или дъвка. Седяха и оглеждаха бележката, като си я подаваха с пинсети и най-накрая решиха да я покажат на лейтенант Сам Гросман в лабораторията, с надеждата, че ще открие и други отпечатъци освен тези на Мърчисън.
Никой не спомена Глухия.
Никой не обича да говори за духове.
Дори да мисли за тях.
— Здрасти, Бърнис, шефът ти там ли е? — попита Майър. — Добре, ще почакам.
И той зачака. Със слушалка в ръка, почуквайки с молива по бюрото. След миг чу ясен и бодър, отчетлив глас:
— Помощник областен прокурор Раул Чабриър.