— Здрасти, Роли, обажда ти се Майър Майър от осемдесет и седми участък. Как е животът на Челси Стрийт?
— Добре, не се оплакваме. Какво сте ни приготвили — убийство може би?
— Нищо, такова, Роли.
— Съсичане с брадвичка?
— Не, искам да те питам нещо лично.
— Охо!
— Роли, как би постъпил ако някой използва името ти?
— Как така?
— Ами така. В книга.
— Значи някой е използвал името ти в книга?
— Да.
— В книга за полицейския участък?
— Не.
— Конкретно теб ли споменава?
— Не. И да, и не. Какво точно имаш предвид?
— Ами дали в книгата пише „детектив трети ранг Майър“.
— Детектив втори ранг — поправи го Майър.
— Детектив втори ранг от…
— Не.
— Значи това не го пише?
— Не, но все пак…
— Нали каза, че са използвали името ти?
— Точно така. Използвал го е, всъщност, използвала го е!
— Майър, ако знаеш колко работа имам! Чака ме планина от дела и затова казвай направо за какво точно става дума.
— Става дума за един роман. Със заглавие „Майър Майър“.
— С такова заглавие?!
— Да. Мога ли да заведа дело?
— Аз съм по престъпленията.
— Да, но…
— Не съм наясно със законите за авторските права.
— Да, но…
— Книгата хубава ли е?
— Не знам. За някакъв университетски преподавател, който е нисък и дебел?
— Ще трябва да я прочета.
— Ще ми се обадиш ли след това?
— За какво да ти се обаждам?
— За да ме посъветваш.
— Да те посъветвам за какво?
— Ами дали мога да заведа дело.
— Ще трябва да проверя какво пише в закона. И на какво дължа цялата тази чест, а Майър?
— Дължиш я на мен — повиши тон Майър. — Защото не един и два пъти можех да те събудя посред нощ, тъй като имах основателни причини, но аз рискувах и държах заподозрените типове до сутринта, та да се наспиш, макар да не ти се е полагало. Сега искам от теб една малка услуга. Нямам намерение да наемам скъпи адвокати по авторските права и разни такива, само искам да знам мога ли да заведа дело срещу някой, който е използвал името от кръщелното ми и го е сложил за заглавие на роман. Назовал е така и героя си, а аз съм жив, дявол го взел!
— Добре, добре, не се ядосвай! — каза Чабриър.
— Кой се ядосва?
— Ще проверя и ще ти се обадя.
— Кога?
— След известно време.
— Тогава след известно време, когато си дежурен и сме хванали някого, аз ще приложа Миранда Ескобедо и ще го държа до сутринта, за да можеш славно да си хъркаш цяла нощ!
— Добре де, ще ги се обадя утре. Може би трябва да кажа и часа?
— Да, кажи ми и часа.
Собственичката на сградата имаше артрит, мразеше зимата, но не харесваше и ченгетата. Веднага заяви на Котън Хос, че и друг полицай й е досаждал по повод убийството на оня тип и че би искала да я оставят на мира. Хос беше свикнал на подобни приказки от страна на портиери и хазяи и спокойно й обясни, че си върши работата и вярва, че тя би помогнала в залавянето на един убиец. Според жената градът гъмжал от престъпници, та ако питат нея, тя би предпочела да убият един път завинаги всички типове, дето са за убиване, та да може да спи на спокойствие.
Хос беше вече посетил четири от еднаквите запусната бедни жилищни сгради, които се оглеждаха в бляскавата стъклено-бетонна нова зала на Филхармонията. Внушителната фасада на сградата се изправяше като на длан срещу редицата от жилища, ясно се виждаха и хората, които стояха или се движеха по широките мраморни стъпала от площада към входа. Човекът, който беше изстрелял два куршума в главата на Каупър, е можел да го стори от всяка една срещуположна сграда. Мястото, от което бе стрелял, интересуваше полицията дотолкова, доколкото можеха да открият някаква улика. Уликите са винаги от полза при разследване на убийство.
Първият въпрос на Хос към жената беше дали скоро е давала под наем стая или апартамент на висок рус мъж със слухово апаратче. Отговорът беше:
— Да.
Добро начало. Хос беше опитен детектив и веднага прецени, че положителният отговор на собственичката означава добро начало.
— И как се казваше? Спомняте ли си името му?
— Орекио. Морт Орекио.
Хос извади бележника си и започна да пише.
— Орекио. Морт. Морт от Мортън или от Мортимър?
— Само Морт. Морт Орекио. Италианец.
— Откъде знаете?
— Думите, които завършват на „о“ са италиански.
— Тъй ли? Ами Шапиро?
— На умни ли ще се правим? — попита жената.
— Та кой апартамент нае Орекио?
— Нае стая, а не апартамент. На третия етаж, с изглед към улицата.
— И към Филхармонията.
— Да.
— Може ли да видя стаята?
— Разбира се. Каква друга работа имам освен да показвам стаите си на ченгетата.