Изкачиха се по стълбите. Коридорът беше студен, а по прозорците на вентилационната шахта имаше скреж. Носеше се миризма на боклукчийски кофи и урина, голяма чистници трябва да беше тая хазяйка. Не спря да се оплаква на Хос от артрита си — кортизонът не й по-магал, тия мошеници, докторите, само я лъжели, че болките ще изчезнат. Спряха пред вратата с менсингов номер 31 и жената бръкна в джоба на престилката си за ключа. Една от вратите се открехна и затвори.
— Кой беше това? — попита Хос.
— Кой кой?
— Който отвори и затвори вратата.
— Сигурно е Поли — отговори жената и отключи номер 31.
Стаята беше малка и мрачна. Леглото, персон и половина, бе покрито с бяла плюшена покривка и опряно до срещуположната на вратата стена. Над него висеше картина в рамка — дъскорезница, река и овчарско куче зазяпано в небесата. До десния ъгъл на леглото имаше лампион. Абажурът му беше жълт и мръсен. Там, където покривката завиваше възглавницата, се мъдреше петно от уиски или повръщано. Срещу леглото имаше шкаф, а над него висеше огледало. Шкафът бе на тъмни петна от загасени цигари. Огледалото беше мръсно и се лющеше. На дъното на мивката се жълтееше ръждив кръг.
— Колко дни живя тук? — попита Хос.
— Нае стаята преди три дни.
— Как плати — с чек или на ръка?
— На ръка. Предплати за една седмица. Аз не давам стая за по-малко от седмица. Не ги обичам тия за по една нощ.
— Естествено.
— Знам какво мислите — че това не е луксозен хотел и че няма защо да се превземам — каза хазяйката. — Е, че може и да не е луксозен хотел, но пък е чисто.
— Виждам, виждам.
— Няма нито една дървеница, господине!
Хос кимна и застана до прозореца. Щорите бяха скъсани, липсваше и шнурчето. Без да сваля ръкавицата си, той ги повдигна и погледна навън.
— Снощи чухте ли някакви изстрели?
— Не.
Хос огледа пода. Никаква следа от гилзи.
— Кой друг живее на този етаж?
— Поли и никой друг.
— Презиме?
— Поли Малоу.
— Може ли да огледам шкафа и гардероба?
— Може. Времето е пред вас. Любимото ми занимание е да развеждам посетителите из стаите.
Хос отвори чекмеджетата на шкафа. Бяха празни, с изключение на сгушената в един от ъглите на долното чекмедже хлебарка.
— Неканен гост — отбеляза Хос.
— А?
Хос отвори гардероба. Няколко телени закачалки и нищо друго. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато нещо привлече вниманието му. Хос се наведе, извади фенерче от джоба си и освети предмета — беше монета.
— Ако е пари, те са мои — обади се хазяйката.
— Ето — подаде й Хос монетата. Монетата може и да бе притежание на наемателя, но шансът да открият отпечатъците му върху нея (между всички други отпечатъци от пръсти), бе равен на шансът да ти платят бензина, ако се е наложило да използваш личната си кола по служба.
— Къде е тоалетната? — попита Хос.
— В дъното на коридора.
— Исках да знам има ли друго помещение към стаята.
— Тоалетната е чиста, ако това ви тревожи.
— Убеден съм, че блести. — Той огледа стаята още веднъж и попита: — Значи това е всичко?
— Да.
— Ще изпратя един мой човек да поизбърше перваза.
— Че защо? Той е чист.
— За да вземе отпечатъци.
— О! — жената го зяпна. — Допускате, че оня тил е бил застрелян от тази стая?
— Възможно е.
— Аз ще си имам ли неприятности?
— Не. Освен ако вие не сте го застреляли — усмихна се Хос.
— Имате чувство за хумор.
Излязоха от стаята и жената заключи.
— Това ли е всичко, или има и още нещо? — попита тя.
— Искам да поговоря с Поли, но от вас вече нямам нужда. Много ви благодаря за отзивчивостта.
— Малко разнообразие не е лошо.
— Благодаря ви — повтори Хос и жената заслиза по стълбите.
Хос застана пред вратата с номер 32 и почука. Ни-кой не отвори. Почука отново и извика:
— Госпожице Малоу?
Вратата се открехна.
— Кой е?
— Полиция. Може ли да поговорим?
— За какво?
— За господин Орекио.
— Не познавам такъв.
— Госпожице Малоу…
— Госпожа Малоу, и не познавам никакъв Орекио.
— Бихте ли отворили за малко?
— Не искам да се замесвам в нищо.
— Аз няма да…
— Знам, че снощи бе убит човек. Не искам да се замесвам.
— Вие чухте ли изстрелите, госпожице?
— Госпожо!
— Чухте ли ги?
— Не.
— Можете ли да ми кажете дали господин Орекио беше в стаята си снощи?
— Не познавам такъв човек.
— Наемателят от номер 31.
— Не го познавам.
— Бихте ли отворили вратата?
— Не искам.
— Вижте, винаги мога да дойда с писмено разрешение, но ще бъде много по-лесно, ако?
— Не ме замесвайте в тази история. Ще отворя вратата, но не ме замесвайте.