Поли Малоу бе облечена със светлозелен памучен пенюар с къси ръкави. Щом отвори вратата, Хос забеляза синините от инжекции по ръцете й. Тези синини му разкриха едва ли не всичко за тази жена. Около двайсет и пет, двайсет и шестгодишна, Поли бе слабичка и стройна, с хубаво, но съсипано от начина й на живот лице. Очите й бяха зелени и живи, устата — чувствена. Прехапала устни, тя придържаше пенюара около голото си тяло с дългите си тънки пръсти. Синините по ръцете й говореха сами по себе си.
— Нямам дрога.
— Не съм ви питал за това.
— Можете да влезете, ако искате.
— Не държа.
— Влезте.
Той влезе. Тя затвори и заключи вратата.
— Не желая неприятности. Имам си достатъчно.
— Не се безпокойте. Искам само да разбера неща повече за този човек.
— Знам за убийството. Но моля ви, не ме замесвайте.
Седнаха един срещу друг, тя на леглото а той на един стол с права облегалка. Във въздуха между тях витаеше някакво взаимно осезаемо чувство, при това силно осезаемо, както миризмата на боклук и урина в коридора. Те седяха и не се чувстваха неудобно, макар да не се познаваха: Котън Хос, детектив и Поли Малоу, наркоманка — това беше ясно като бял ден. Може би двамата се познаваха доста по-добре, отколкото много други хора съумяваха някога да се опознаят. Може би Хос бе посещавал достатъчно наркомански сборища, за да може да си обясни какво означава да си на мястото на такова момиче, може би бе арестувал твърде много проститутки, които се чукаха за няколко долара, за да се сдобият с поредната доза отрова, може би бе наблюдавал агониите на не един и двама изпаднали в криза наркомани и може би той ги познаваше толкова добре, колкото и търговците на наркотици. Той бе ви-дял много и знаеше много. Момичето вероятно бе арестувано не един и два пъти, не веднъж бе „изтървавало“ при появата на полицай хероина под столчето си на бара или в крайпътната канавка, вероятно бе обиколило всички участъци и бе разпитвано от какви ли не ченгета, а колкото до законите, засягащи наркоманите, то сигурно ги знаеше наизуст като прокурор. Това момиче също бе видяло много и знаеше много. Връз-ката между двамата бе едва ли не електрическа, тя таеше някаква собствена енергия, потвърждаваше странната симбиоза между нарушителите и изпълнителите на закона и доказваше съществуването на омагьосания кръг, свързващ всяко престъпление и наказание. Всичко това незабележимо ги сближаваше — близост, която можеше да бъде оприличена и на съчувствие. Двама-та разговаряха естествено, без превземки. Като любовници, които си шептят в леглото.
— Познаваше ли Орекио? — попита Хос.
— Обещавате ли, че няма да ме замесите?
— Само ако нямаш нищо общо.
— Нямам.
— Тогава обещавам.
— Дума на ченге, а? — усмихна се тя.
— Давам ти думата си, ако разбира се имаш нужда от нея.
— По всичко личи, че имам нужда.
— Така е, малката.
— Познавах го.
— Откъде?
— Запознахме се вечерта, когато пристигна.
— Кога беше това?
— Преди две-три вечери.
— И как се запознахте?
— Бях много зле, нямах нищо за друсане, защото само преди седмица ме бяха пуснали от оная дупка Карамур и нямах връзка с никого.
— За какво те бяха прибрали?
— За проституция.
— На колко години си, Поли?
— На деветнайсет. Изглеждам по-голяма, нали?
— Да.
— Омъжих се на шестнайсет. И той беше наркоман. А и откачалка.
— Къде е сега?
— В затвора Касълвю.
— За какво. Поли сви рамене.
— Започна да търгува с наркотици.
— Така. Разкажи ми сега за Орекио.
— Помолих го да ми даде пари назаем.
— Кога беше това?
— Оня ден.
— И той даде ли ти?
— Всъщност не му поисках заем, ами му предложих да го позабавлявам. Толкова ми беше лошо, че не можех да изляза на улицата, а той беше в съседната стая…
— И той се съгласи?
— Даде ми десет долара, но не поиска нищо от мен.
— Добър човек значи.
Поли отново сви рамене.
— Защо, не си ли съгласна?
— Най-малкото не е мой тип.
— Аха.
— Истински изверг, това е той.
— Какво се случи?
— Появи се снощи.
— Кога? В колко часа?
— Около девет, девет и половина.
— След започването на концерта.
— Какво?
— Нищо, мисля си наум. Давай по-нататък.
— Дойде и каза, че ми е намерил нещо готино и че щял да ми го даде, ако отида в стаята му.
— И ти отиде ли?
— Първо го попитах какво е това готино нещо. И той ми каза, че било онова, което най-обичам.
— Отиде ли в стаята му?
— Да.
— Там забеляза ли нещо необичайно?
— Какво например?
— Ами да речем пушка с телескопичен мерник?