— Не.
— Добре. И какво беше готиното нещо?
— Херо.
— Хероин?
— Да.
— Значи затова те покани — за да ти даде хероина?
— Така ми каза.
— Искаше да ти го продаде или…?
— Не, обаче…
— Да?
— Накара ме да му се моля, за да ми го даде.
— Как така?
— Показа ми го, накара ме да го опитам, за да се уверя, че е истински и каза, че ще ми го даде само ако му се помоля.
— Ясно.
— Измъчва ме… почти два часа… Непрекъснато поглеждаше към часовника си и ме караше да правя разни неща?
— Какви неща?
— Разни идиотщини. Накара ме да му пея „Бяла Коледа“ — голяма смешка, няма що, нали хероинът е бял, а той знаеше как се нуждая от него, та затова трябваше да пея „Бяла Коледа“ до побъркване — шест или седем пъти. И през цялото време току поглеждаше към часовника си.
— После?
— После ме накара да се съблека, ала не просто да се съблека, ами да направя стриптийз. Започна да ми се подиграва и да ме обижда. Трябваше да стоя гола пред него, а той говореше ли говореше колко съм била жалка, питаше ме наистина ли искам хероина, поглеждаше часовника и някъде около единайсет ме накара да танцувам, като преди това трябваше да повтарям, че искам хероина, моля те, дай ми го, искам го. Накара ме да танцувам валс, после „шаг“, знаеш ли какво е това шаг, аз за пръв път то чух.
— Знам.
— И така, правех каквото ми кажеше, бих направила всичко, което ми нареди. Накрая ме накара да коленича и да му обясня защо чак толкова ми трябва това пликче с хероин. Давал ми пет минути, в които искал да му обясня защо наркоманите изпитват непреодолимо желание да се друсат. Засече времето и аз започнах да говоря, но вече се тресях, бях цялата в тръпки и в главата ми беше само хероинът и нищо друго. — Поли затвори очи и продължи: — Разплаках се, говорех и плачех, докато най-сетне той погледна часовника си и заяви: „Край на петте минути. Ето ти гадостта и веднага се омитай!“, и ми хвърли пликчето.
— Колко беше часът?
— Вероятно единайсет и десет. Нямам часовник, отдавна го продадох, но от прозореца ми се вижда електрическия часовник на върха на сградата отсреща. В единайсет и петнайсет вече се боцках, значи трябва да е било около единайсет и десет.
— Значи през цялото време поглеждаше часовника си?
— Да. Сякаш, имаше уговорена среща.
— Защото наистина е имал среща.
— Моля?
— Имал е среща с човека, когото е застрелял от прозореца на стаята. А с теб се е забавлявал, докато свърши концерта. Симпатяга е тоя Орекио.
— Имам да добавя още нещо за него.
— Да?
— Хероинът си го биваше. — Тя погледна Хос замислено и добави: — Отдавна не се бях друсала с такова готино нещо. И топ да беше гръмнал в стаята му, пак нямаше да го чуя.
Хос прегледа телефонните указатели, но никъде не намери Морт, Мортън или Мортимър Орекио. В четири следобед се обади в Бюрото за криминални разследвания. От Бюрото позвъниха след десет минути и му съобщиха, че нямат регистрирано такова лице. Хос изпрати телекс до ФБР във Вашингтон с молба да прегледат безбройните досиета, за да проверят има ли престъпник на име Орекио — Морт, Мортимър или Мортън. Хос седеше на бюрото си в ухаещия на боя участък, когато Ричард Дженеро влезе и го попита дали трябва да ходи с Клинг в съда по делото за престъпниците, които бяха заловили заедно преди седмица. Дженеро беше обикалял улиците цял следобед, беше премръзнал и макар Хос да отговори веднага на въпроса му, остана в стаята с надеждата, че ще му предложи кафе. Погледът му се спря на името, което Хос бе написал в тефтера си, после подхвърли:
— Поредното италианче, а?
— Защо пък да е италианче?
— Щом името му завършва на „о“…
— Ами Мънро?
— Е, хайде, не се прави на много умен — засмя се Дженеро. — Странно име има този юнак.
— Какво му е странното?
— Ухо.
— Какво?
— На италиански „орекио“ значи ухо.
Морт плюс „орекио“ тогава означаваше Глухо ухо! Хос скъса листа с името, смачка го и го запрати към кошчето, но не улучи.
— Какво толкова казах? — попита Дженеро, съвсем загубил надежда, че ще получи чаша кафе.
5
Момчето, което донесе бележката, бе осемгодишно. Според указанията то я подаде на дежурния полицай и сега стоеше заобиколено от ченгета, които му се виждаха истински двуметрови гиганти, гледаше ги с ококорените си сини очи и му идеше да изчезне вдън земя.
— Кой ти даде тази бележка?
— Един човек в парка.
— Плати ли ти?
- Да.
— Колко?
— Пет долара.
— Опиши човека.
— Ами рус…
— Висок?
— О, да.
— Имаше ли слухово апаратче?
- Да.
- Какво, какво?