— Едно нещо в ухото, имаше ли?
- Да.
Оглеждаха бележката много внимателно, сякаш всеки миг щеше да избухне. Взимаха я с пинсети или с бели памучни ръкавици. Бяха единодушни, че трябва да я изпратят в лабораторията за проучване. Четоха я по два пъти. Много внимателно. Дойдоха и полицаите от долния етаж. Това беше много важен документ. Отне им повече от половин час ценно време, преди да я сложат в папка и в кафяв плик, и да я изпратят в лабораторията.
Всички бяха на мнение, че бележката означава, че Глухия (който, уви, очевидно бе отново сред тях) искаше петдесет хиляди долара за живота на заместник-кмета, инак щеше да го убие, както уби инспектора. Петдесет хиляди беше значително по-голяма сума от предишните пет хиляди и ченгетата от осемдесет и седми участък се тревожеха с основание. Освен това дързостта на този загадъчен престъпник надминаваше професионалните им представи и опит. Всъщност той не беше отвлякъл никого, а искаше откуп. Това беше вид изнудване, но случаите на изнудване, с които се бяха сблъсквали, бяха едва ли не случаи от учебниците, когато „чрез незаконно използване на сила или заплаха“, изнудвачът се стреми да присвои „собственост от друг човек“. Ключовият израз бе „друг човек“. Именно този „друг човек“ беше заплашван. В случая изнудвачът не се интересуваше кой ще плати откупа. Да го плати, който иска. Как можеха да се справят с такъв маниак!
— Тоя човек е луд — заяви лейтенант Бърнс. — От къде ще му намерим петдесет хиляди?
Стийв Карела, когото бяха изписали следобед от болницата, приличаше на боксьор с омотаните си в бинтове ръце. Той каза:
— Вероятно очаква заместник-кметът да ги даде.
— Тогава защо не му праща на него такива бележки?
— Ами ние сме му посредници. Нали сме представители на закона, сигурно смята, че така заплахата му тежи повече — рече Карела.
Бърнс го погледна.
— Пък и така ни го връща за това, че осуетихме банковия обир преди осем години — продължи Карела. — Един вид ни отмъщава.
— Луд човек — повтори отново Бърнс.
— А, не, според мен е доста печен — не се предаваше Карела. — Пречука Каупър, след като поиска пет хиляди, показа ни, че не му мига окото и вдигна цената на петдесет хиляди, за да не застреля заместник-кмета.
— Защо пък да го застреля?
— Ами така…
— Никъде не споменава, че ще го застреля. Във вчерашната бележка пише: „Следващият е заместник-кметът Сканлън!“
— Е, може да го отрови, да го пребие, да го наръга с нож — заизброява Карела.
— Стига, стига — прекъсна го Бърнс.
— Хайде да се обадим на Сканлън — предложи Карела. — Може и да има излишни петдесет хиляди.
Обадиха му се, но се оказа, че той няма излишни петдесет хиляди. След десет минути позвъни главният полицейски инспектор.
— Е, Бърнс, каква е последната гадост? — иронично попита инспекторът.
— Сър, получихме две писмени заплахи от убиеца на Каупър. Този път срещу Живота на заместник-кмета Сканлън.
— И какво правите по въпроса?
— Сър, изпратихме бележките за анализ. Разбрахме и от коя стая е стреляно снощи и имаме основания да вярваме, че убиецът и друг път се е подвизавал в нашия район.
— Кой е той?
— Не знаем.
— Нали е известен в района?
— Имали сме работа с него, но личността му е неизвестна.
— Колко иска този път?
— Петдесет хиляди, сър.
— Кога заплашва, че ще убие Сканлън?
— Не споменава, сър.
— А парите кога ги иска?
— И това не споменава.
— Но Бърнс, какво по дяволите знаете за случая?
— Зная, сър, че правим всичко възможно да се справим с тази необичайна ситуация. Готови сме да охраняваме заместник-кмета веднага, щом го пожелае. Освен това смятам, че бих убедил капитан Фрик, който, надявам се, знаете, отговаря за целия район…
— Какво значи това „надявам се“?
— Ами в този град редът е такъв, че…
— В повечето градове редът е такъв, Бърнс.
— Да, сър. Та, бих го убедил да изпрати още полицаи, след като ги освободи ог задълженията им, или да извика колеги, които не са на работа, ако, разбира се главният инспектор смята за необходимо.
— Смятам за необходимо да отговарям за сигурността на заместник-кмета.
— Всички смятаме така, сър.
— Ама Бърнс, аз нещо не ти допадам, а?
— Не смесвам работата с чувствата, сър. Всеки случаи положението е доста сериозно. Не знам за вас, но аз за пръв път се сблъсквам с подобен случай. Хората ми си ги бива и всички се стараем колкото можем. Какво повече от това?
— Ще се наложи да можете повече, Бърнс.
— Сър… — започна Бърнс, но инспекторът затвори телефона.
Артър Браун седеше в мазето на училище № 106 със слушалки на ушите и дясна ръка върху копчето за включване на касетофона. Телефонът в дома на Ла Бреска от другата страна на улицата току-що иззвъня за трийсет и втори път. Браун чакаше Кончета Ла Бреска да вдигне слушалката. Включи касетофона и въздъхна в очакване на трийсет и втория телефонен разговор.