Полицията постъпи много умно, като постави подслушвателно устройство в дома на Ла Бреска. Мръсната работа свърши цивилен полицай, който се представи за телефонен техник — той прокара жиците от хола на Ла Бреска, през покрива, до телефонен стълб пред къщата, после до стълба на тротоара пред училището, по стената и през прозореца на мазето в стаичката със складирани учебници и стар училищен прожекционен апарат, където бе Артър Браун с касетофона и слушалките.
Полицията постъпи умно и като възложи на Артър Браун задачата с подслушването, тъй като той бе опит-но ченге, вършило тази работа и преди, така че умееше да отсява същественото във всеки телефонен разговор.
Обаче имаше един проблем.
Артър Браун не знаеше италиански, а Кончета Ла Бреска разговаряше с приятелите си предимно на италиански. Може би обсъждаха аборти или планираха банков обир, кой ги знае, затова Браун бе записал вече две ленти, та някой — може би Карела — да ги преведе.
— Здрасти — каза глас на английски.
Браун за малко да падне от стола. Той нагласи слушалките, усили звука и се приготви да слуша.
— Тони, ти ли си? — попитаха от другата страна.
— Да, кой се обажда?
Първият глас беше на Ла Бреска. Явно току-що се беше върнал от работа. Вторият глас…
— Обажда се Дом.
— Кой?
— Доминик.
— О, здрасти, как си?
— Добре съм.
— Нещо ново?
— Нищо. Обаждам се да те питам добре ли си.
Последва тишина. Браун изправи глава и покри с длан едната слушалка.
— Много съм добре — отговори Ла Бреска.
— Радвам се.
Отново тишина.
— Ами ако няма друго, тогава… — подхвърли Ла Бреска.
— Всъщност исках да те питам…
— Какво?
— Исках да те питам дали нямаш да ми дадеш пари назаем, докато се организирам.
— Какво толкова се организираш?
— Загубих доста преди две седмици, знаеш нали, та трябва всичко наново да организирам.
— Ти никога не си бил организиран.
— Това не е вярно, Тони.
— Добре, не е вярно. Аз обаче нямам пари и не мога да ти дам назаем.
— Тъй ли, аз пък чух друго.
— И какво си чул?
— Разправят, че скоро ще правиш голям удар.
— Кой ти каза тая глупост?
— Ами чух случайно.
— Грешно си разбрал.
— И все пак няколко стотачки биха ми помогнали да се оправя.
— Дом, аз не съм помирисвал стотачки от памтивека!
— Тони…
Настъпи кратко мълчание, в което тегнеше явна заплаха. Браун долови заканителната нотка в гласа на Дом и напрегна слух.
— Аз знам — рече Дом.
Отново последва тишина. Браун чакаше. Единият от разговарящите мъже дишаше тежко.
— Какво знаеш?
— Знам за удара.
— Какъв удар?
— Тони, хайде да не говорим по телефона. Де да знаеш кой ни слуша…
— Но какво искаш? — попита Ла Бреска. — Заплашваш ли ме?
— Не, искам само няколко стотачки назаем. Докато се организирам. Много ще ми бъде неприятно, ако плановете ти се провалят. Тони, ама наистина много неприятно.
— Какви ги разправяш, не мога да разбера.
— Виж, Тони, щом аз знам за удара, има още много други, които знаят за него. Няма скрито-покрито. Радвай се, че ченгетата не са по петите ти.
— Те не са и чували за мен. Досега не знам що е провал.
— Ще видим, ще видим.
— Не ме изнудвай, Дом. Тая шибана история?
— Тая шибана история засяга теб, а не мен. Искам ти заем от няколко стотачки и нищо повече. Да или не? Казвай, че ми писна в тая телефонна кабина. Да или не?
— Копеле гадно!
— Това „да“ или „не“ означава?
— Къде искаш да се срещнем?
Карела лежеше на алеята с бинтовани ръце, пъхнати в дебели вълнени ръкавици, и като че ли мислеше повече за Глухия, отколкото за ония, които го подпалиха.
В дрипавите дрехи и обувки, целите на дупки, той представляваше истински модел на уличен скитник — лицето му бе мръсно, косата сплескана, дъхът му лъхаше на евтино вино. Но под парцаливото палто Карела стискаше трийсет и осем калибров пистолет „Дитектив Спешъл“. Дясната му ръкавица беше с отрязан пръст на показалеца и Карела го беше проврял и поставил на предпазителя. Готов да стреля, този път Карела нямаше да им позволи да го опърлят.
Притворил очи, уж в пиянска дрямка, Карела внимателно наблюдаваше началото на алеята и се ослушваше за стъпки, но най-вече мислеше за Глухия. Не че му беше приятно да мисли за него, защото споменът за изстрела преди осем години беше все още жив, както и споменът за ужасната болка в рамото и безчувствеността на ръката му, последвани от многобройни удари с приклада в лицето, докато загуби съзнание и падна на пода в несвяст. Неприятен спомен, защото се беше разминал на косъм със смъртта. Глухия явно бе по-умен от детективите в осемдесет и седми участък, той бе хитър и изобретателен, гениално копеле, което си играеше професионално, хладнокръвно и майсторски с живота и смъртта. Глухия действаше като машина, а Карела се ужасяваше от компютърната точност, от непоклатимата логичност, от всичко, извършено със студена и безгрешна пресметливост. Боеше се, че отново ще се срещне с него. Сегашното изпитание бе едва ли не дребна занимавка — двама хулигани, които сами си просеха заслуженото, двама хулигани, които щяха да бъдат заловени, защото вярваха, че жертвите им са беззащитни и не допускаха, че ще се натъкнат на детектив със смъртоносно оръжие в ръката. Хванеха ли ги, веднага щеше да се залови с Глухия. И може би отново щеше да се срещне лице в лице с високия рус мъж със слухово апаратче.