— Чувал съм — отвърна Дженеро.
Ченгетата не обичат да ги бият. Това ги изнервя. Кара ги да си дават сметка, че професията им не е от най-изисканите, въпреки бюрата, с които разполагат в участъка. Всеки миг можеха да станат жертва на побой, та дори и да бъдат застреляни. Явно не бяха всеобщи любимци.
Двамата юнаци, на които Карела не се понрави, бяха счупили три от ребрата и носа му. Главата му се пръскаше от болка вследствие на силните и точни удари в тила. Беше дошъл в съзнание, веднага след като го бяха закарали в болницата, но не изглеждаше и не се чувстваше добре, и нямаше никакво желание да говори. Теди седеше на леглото и държеше ръката му, а той внимателно си поемаше дъх, защото счупените ребра го боляха непоносимо. Колегите му опитваха да се шегуват, но не им се отдаваше. Защото бяха свидетели на жестокост, проявена не към непознат — такива случаи имаха всеки ден и бяха свикнали с тях — а към приятел и колега, който лежеше пребит и страдащ, а жена му го държеше за ръката и се насилваше да се усмихне на вялите им шеги. Четиримата детективи си тръгнаха в дванайсет часа. Браун и Уилис вървяха отпред, следвани в мълчание от Хос и Клинг.
— Добре са го подредили — промълви Браун.
Седемнайсетгодишният хлапак цитираше нервно, но с точността на адвокат Миранда Ескобедо. Дженеро се опитваше да го накара да млъкне, но въпреки раздадената информация, гой не беше разучил решенията на Върховния съд н се боеше, че момчето знае повече от него. Идеше му да подскочи от радост, когато дочу стъпки по наскоро боядисаните стъпала с железни лайсни пред вратата на участъка. Появиха се Уилис и Браун, а после Хос и Клинг. Идеше му да ги разцелува.
— Това ли са типовете? — попита момчето.
— Млъкни — сряза го Дженеро.
— Какво става тук? — попита Браун.
— Кажи на приятеля си за Миранда Ескобедо — подхвана момчето.
— Ти кой си?
— Донесе един плик — отговори Дженеро.
— Как се казваш?
— Искам да си чуя правата — упорстваше младежът.
— Казвай си името, докато не съм ти фраснал един — заяви Браун. — Харесва ли ти това право? — Карела беше още пред очите му и нямаше никакво настроение да търпи превземките на тоя лигльо.
— Майкъл Макфадън. Няма да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвокат.
— Можеш ли да платиш за адвокат?
— Не.
— Нищо, доведете му адвокат.
— Но защо?
— Ами искаш адвокат, викаме ти адвокат.
— За какво ми е? Аз само донесох онзи плик.
— Не знам за какво ти е. Ти пожела адвокат. Хал, обади се и уреди адвокат на задържания.
— Задържан! Какво съм направил?!
— Не знам. И не мога да разбера, защото не искаш да отговаряш на въпросите ми без адвокат. Хайде, Хал, извикай адвокат.
Уилис се престори, че навърта някакъв номер и след малко каза:
— Заето.
— Ще почакаме тогава. Сядай, момче. След малко ще имаш адвокат.
— Но за какво ми е тоя адвокат?
— Нали каза, че искаш.
— Да, но ако не е толкова сериозно…
— Искаме да ти зададем няколко въпроса за този плик.
— Защо? Какво има в него?
— Да отворим плика и да видим — предложи Браун.
— Аз само го донесох — повтори момчето.
— Ами да го отворим тогава. — Браун хвана плика с носната си кърпа и го отвори с ножа на бюрото. Извади листа е пинсети.
— Ето, вземи — каза Клинг и му подаде чифт бели ръкавици от горното чекмедже на бюрото си.
Браун ги сложи, разпери пръсти и каза през смях:
— А-ла ба-ла-ница…
Колегите му също се засмяха и Макфадън, поуспокоен, се присъедини към тях. Браун го изгледа и смехът му секна. Браун разгърна внимателно листа и го сложи на бюрото.
— Какво ще рече това? — попита Макфадън.
— Ти ще ни кажеш.
— Да пукна, ако знам.
— Кой ти даде плика?
— Един висок мъж със слухово апаратче.
— Познаваш ли го?
— Не.
— Значи дойде до теб и ти подаде плика?
— Не, предложи ми мангизи, за да го донеса.
— А ти защо се съгласи?
— Че какво лошо има в това?
— Нищо. Но когато става дума за изнудване…
— За какво?
— Ти си от Страшната десятка, нали?
— Разпаднахме се.
— Но беше един от тях, нали?
— Да, откъде знаете? — попита Макфадън с нотка на гордост в гласа.
— Познаваме всички хулигани в района — отговори Уилис. — Свърши ли с него, Арти?
— Свърших.
— Чао, Макфадън.
— Обяснете ми онова за изнудването.
— Чао, казах — повтори Уилис.
За „опашка“ на Ла Бреска избраха Майър Майър. Избраха него, защото вече подозрителният Тони трудно щеше да го забележи. Решиха, че ако Ла Бреска е замесен в обмислен, предстоящ удар, най-добре ще бъде да се ходят по петите му, а да го чакат на местата, където най-често посещава. Това създаваше допълнителни проблеми, но един от детективите си спомни, че Ла Бреска бе споменал игралния дом в Саут Лийри и Майър пристигна там в четири следобед.