Беше с широки кадифени панталони, кафяво кожено яке и кафяво спортно кепе. Приличаше на докер. Всъщност сам не знаеше на какъв точно прилича, важното беше да не му личи, че е ченге. Дъвчеше клечка за зъби. Така си мислеше, че има по-лекомислен вид. Имайки предвид наблюдателността на престъпниците, дори не носеше оръжие. Единственото му оръжие беше докерската кука, втъкната в колана на панталоните. Ако някой го попиташе защо му е, щеше да каже, че му трябва за работата. Дано не му се наложеше да използва това желязо.
Майър влезе в залата, която беше на втория етаж на една запусната тухлена сграда.
— Привет — подхвърли на мъжа ща гишето и попита: — Има ли свободни маси?
— За пул или за билярд? — Мъжът също дъвчеше клечка за зъби.
— За пул.
— Четвърта маса. — Мъжът се обърна да включи лампите от таблото на стената, — За пръв път ли идваш?
— Аха.
— Да знаеш, че не обичаме тарикатите.
— Не съм от тях.
— Дано.
Майър застана пред осветената маса. Около масата до прозорците имаше още седем мъже — четирима играеха, а другите зяпаха. Майър взе щеката, после топките и започна да играе. Хич не го биваше. От време на време поглеждаше към вратата. След десетина минути един от мъжете приближи и го поздрави.
— Здрасти. — Беше як, със спортно яке и вълнена спортна риза. Тъмните косми на гърдите му стърчаха над разкопчаната яка. Очите му бяха тъмнокафяви, а мустакът черен, сякаш отскубнат от косматите гърди. Имаше войнствен вид — вероятно беше кварталният юнак.
— За пръв път ли си тук?
— Да.
— Аз съм Тино.
— Здрасти, Тино.
— Не улучи.
— Не улучих.
— Да знаеш, че на тарикатите им чупим ръцете и ги изхвърляме на улицата.
— И двете ръце ли?
— Нямам чувство за хумор.
— И аз. Разкарай се, проваляш ми играта.
— Виж какво, внимавай, защото това е игрална зала за приятели.
— Виждам, виждам.
— Тук няма място за разни тарикатчета.
— Колко пъти ще ми го повтаряш? — Майър се прицели, но не улучи.
— Къде си се учил на тая игра?
— Баща ми ме е учил.
— И той ли беше кривоглед като теб?
Майър не отговори.
— Какво е това в колана ти?
— Кука.
— И за какво ти е?
— Трябва ми.
— Докер ли си?
— Да.
— Къде работиш?
— На доковете.
— На кои докове?
— Виж какво, приятел… — подхвана Майър и остави щеката.
— Какво?
— Теб не те засяга къде работя, ясно ли е? — Аз трябва да знам кой идва в залата.
— Защо? Да не е твоя собственост?
— На брат ми е.
— Е, добре. Казвам се Стю Ливайн, работя на доковете до Лийри Стрийт и разтоварвам кораба „Агда“ от Швеция. Живея в Риджуей, видях игралната зала и реших да се позабавлявам преди да се прибера. Това стига ли му на брат ти или трябва да си покажа кръщелното?
— Евреин ли си?
— Не приличам, нали?
— Напротив, приличаш.
— И какво от това?
— Нищо. Тук идват и други еврейчета.
— Ами хубаво. Може ли да играя вече?
— Не искаш ли да играеш с мен?
— Ами ако се окажеш тарикат?
— Ще играем на време.
— Ще ме биеш.
— И какво от това? По-интересно ли е да играеш сам?
— Виж какво, дойдох да се позабавлявам с топките, а не да играя с някой по-добър от мен. На време или не, всякак ще ме биеш.
— Приеми го като урок.
— Нямам нужда от уроци.
— Имаш, имаш. Срамота е да въртиш така щеката.
— Ако имах нужда, щях да помоля Минесота Фатс.
— Такъв човек няма. Той е измислен.
Майър изведнъж се сети за героя в книгата, който носеше неговото име, и че Роли Чабриър все още не му се беше обадил.
— То и без това не мога да играя, защото говориш и ми пречиш.
— Започваме ли?
— Добре, вземи си щека — въздъхна Майър. Разговорът потръгна добре. Хем се държеше на положение, хем успя да завърже приказка с един от редовните посетители. Ако Ла Бреска случайно се появеше, щеше да завари Тино да играе с приятеля си Стю Ливайн от доковете на Лийри Стрийт. Заслужавам повишение, мислеше си Майър.
— Първо, държиш щеката не както трябва. Виж, ще ти покажа.
— Така ли? — попита Майър и се опита да я хване като Тино.
— А бе ти да не страдаш от артрит! — избухна в смях Тино, което доказа липсата на чувството му за хумор.
След десетина минути Тино показваше поредната хватка за движение на топката вляво, а Майър следеше часовника и вратата, когато най-после Ла Бреска се появи. Веднага го позна от описанията, но не го загледа, за да не предизвика подозрението му, а се заслуша в обясненията на Тино и поредната му тъпа шега — защо този удар се наричал „английски“: защото удариш ли англичанин по топките с щеката, те побелявали като топката на масата, ха, ха, ха. Майър също се засмя и Ла Бреска, който се запъти към четвърта маса, ги свари да се смеят — Тино и приятелите му от доковете на Лийри Стрийт. Гонят топките и се смеят в игралната зала за приятели.