— Гледай първо да се излекуваш.
— А теб кога те изписват?
— Утре.
— Добре ли се чувстваш?
— О, да.
— Колко бяха счупените ребра?
— Три.
— А и носът ти.
— Да.
— Лоша работа. Но все пак, ти си детектив.
— Е, да.
— Оня ден бях дежурен в участъка, защото момчетата дойдоха при теб на свиждане. Това беше преди да ми се случи тази случка.
— Как се справи с лудницата? — усмихна се Карела.
— Справих се добре. Е, имам да уча още много, но то, предполагам, идва с практиката.
— Така е.
— Обсъдих едно-друго със Сам Гросман.
— Симпатяга е Сам.
— Разни работи, свързани с лабораторията. Поточно поговорихме за предупрежденията. Готин е, наистина.
— Да.
— Дойде едно хлапе с поредната бележка и аз го задържах, докато момчетата се върнат. Мисля, че добре се справих.
— Убеден съм.
— Щом си се посветил на работата си, трябва да работиш съзнателно — заяви Дженеро.
— Не ще и дума.
Карела се надигна, понамръщи се от болката в ребрата и каза:
— Е, видях как си, ще тръгвам.
— Благодаря ти, че дойде.
— Няма защо — усмихна се Карела.
— Поздрави всички — каза Дженеро. Карела го погледна леко учудено. — Поздрави момчетата от мен — Котън, Хал, Майър и Бърт. Нали с тях действахме!
— Добре, ще ги поздравя.
— И благодаря още веднъж, че дойде…
— Моля те, няма защо.
— … Стийв — престраши се да добави Дженеро, след като Карела беше вече излязъл.
Адвокатът на Ди Филипи се казваше Ърлин Баум.
Той пристигна в участъка задъхан и първото нещо, което попита, бе дали клиентът му знае правата си. Когато се увери, че всичко е наред, той кимна, свали кафявата си мека шапка и дебелото кафяво палто, внимателно ги постави на бюрото на Майър и попита за какво всъщност става въпрос. Баум беше приятен мъж, с бяла коса и мустак, топли кафяви очи и дружелюбно кимаше, докато слушаше обясненията на детективите, сякаш се съгласяваше с всичко. Майър веднага уточни, че целта им е не да арестуват Ди Филипи, а да получат информация. Баум смяташе, че е редно да им помогне с каквото може и затова каза на Ди Филипи:
— Доминик, отговаряй на въпросите.
— Добре — съгласи се Ди Филипи.
— Име и адрес? — попита Майър.
— Доминик Америко Ди Филипи, Ривърхед, Норт Андерсън Стрийт № 365.
— Професия?
— Нали ви казах, Музикант.
— Един момент! — намеси се Баум. — Разпитвали сте го преди да дойда.
— Спокойно, господине. Само го попитахме какво работи.
— Ясно. — Браун наклони глава, сякаш обмисляше дали са нарушили закона, или не. — Добре, продължавайте — добави след малко той.
— Години?
— Двайсет и осем.
— Женен?
— Неженен.
— Най-близък роднина?
— Ако искате някаква информация от него, за какво ви е тази статистика? — намеси се Баум.
— Господин Баум вие сте негов адвокат и присъствате на разговора. Успокойте се — рече Уилис. — Все още не е казал нищо, заради което да го пратим в затвора.
— Това са обичайни въпроси, сър — добави Майър. — Предполагам, знаете…
— Добре, добре, давайте нататък.
— Най-близък роднина?
— Баща ми. Анджело Ди Филипи.
— Какво работи баща ти?
— Зидар.
— Днес трудно се намират добри зидари — обади се Майър.
— Да.
— Дом, какъв ти е Тони Да Бреска? — попита Уилис.
— Приятел.
— Защо се срещнахте днес?
— Ей така, просто по приятелски.
— Много кратка среща, не мислиш ли?
— Е, да, видяхме се набързо.
— Всеки път ли изминаваш огромни разстояния, само за да се видиш с някого за пет минути?
— Ами нали ми е приятел.
— Какво говорихте?
— Говорихме си за музика.
— Какво по-точно?
— Някакъв негов братовчед ще се жени, та се интересуваше от нашата група.
— Ти какво му каза?
— Казах му, че ще свирим на сватбата.
— Кога е сватбата?
— Ами… май че през юни.
— На коя дата?
— Не помня.
— И откъде знаеш, че ще сте свободни?
— Как откъде? През юни нямаме никакви ангажименти.
— Ти ли си мениджър на групата?
— Не.
— Тогава защо Ла Бреска се обръща към теб?
— Защото сме приятели.
— Значи говорихте за сватбата.
— Да.
— Каква цена му каза?
— Седемдесет долара.
— Групата от колко музиканти се състой?
— От петима.
— Значи по колко на човек?
— Като разделим седемдесет на пет?
— Прави колко?
— Ами… пет в седем един път, пет от двайсет е четири, значи — по четиринайсет долара на човек.
— Беше ли го сметнал предварително?
— Да.
— Тогава защо го сметна пред нас?
— Ей така, за да проверя още веднъж.
— Значи каза на Ла Бреска, че сте свободни и че ще струва седемдесет долара. После?