— Май те бих — каза Уилис.
Карела въздъхна и погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Ако ония двамата наистина нападнат, имаше още половин час чакане.
В стаята под наем на Калучи двамата се приготвяха за обира. Джон Шивача беше над седемдесетте, стар, прегърбен човечец с побеляла коса и отслабнало зрение, но Калучи и Ла Бреска не искаха да рискуват. Калучи беше въоръжен с колт модел 45, който тежеше трийсет и девет унции и беше с капацитет седем плюс един в патронника. Ла Бреска разчиташе па своя валтер П-38 с осем плюс един. Оръжията бяха автоматични. Валтерът минаваше за среднотежко оръжие, а колтът беше много по-опасен и с по-големи възможности. Всеки случай и с единия, и с другия, Джон Шивача щеше да е мъртъв, ако решеше да им създава неприятности. Кобури нямаха. Калучи сложи пищова в десния джоб на дебелото си палто, а Ла Бреска го пъхна в колана на панталоните.
Бяха решили да използват оръжие само ако Джон Шивача започне да крещи. В осем без десет влизат, изненадват стареца, връзват го в задната стая и се връщат у Калучи. Магазинът беше на пет минути път, но и двамата нямаха коли и заради падналия сняг тръгнаха в седем и двайсет и пет.
Изглеждаха доста внушително, а и сами се чувстваха непобедими с железата, които носеха. Жалко, че нямаше кой да забележи колко смели и страшни изглеждаха и се чувстваха.
Ричард Дженеро седеше на топло в уютната патрулираща кола и оглеждаше мрачните ветровити улици, заслушан в подрънкването на веригите па задните гуми и в непрекъснатото бърборене по радиовръзката. Шофьорът Филипс мърмореше ли мърмореше. Обикаляха от четири без петнайсет и вече беше седем и половина, а Филипс не спираше да се оплаква. Цяла седмица работел нон-стоп, дъх не можел да си поеме, защо му трябвало да става полицай, а радиовръзката му пригласяше: "Кола двайсет и едно, тринайсети сигнал, тук двайсет и едно, Уилко, сигнал?"
— Напомня ми за Коледа — обади се Дженеро.
— Да — съгласи се Филипс. — Знаеш ли, че па Коледа бях дежурен?
— Всичко е побеляло. Като на Коледа.
— Бяло! Като си помислиш, кому е нужно! — рече Филипс.
Дженеро скръсти ръце и мушна пъхнатите си в ръкавици длани под мишниците. Филипс си мърмореше, радиото пращеше и пукаше, веригите дрънкаха като звънчета на шейна.
На Дженеро му се приспа.
Глухия бе неспокоен.
Причината не бе обилният снеговалеж, затрупал капака, известен под номер М3860 в средата на Факсън Драйв. Той бе предвидил евентуално лошо време, пък и в багажника на паркираната долу кола имаше няколко лопати за сняг. Щяха да отделят около час повече, за да разринат снега над капака и толкова. Не това го безпокоеше.
— Какво му е? — попита Бък шепнешком. Той беше облечен с взетата под наем синя полицейска униформа, която го изнервяше.
— Не знам — отговори Ахмад. — Само крачи напред-назад…
Глухия не спираше да обикаля стаята. В гащеризон на електротехник, той сновеше около бюрото и клатеше глава като старец, който се вайка за този безумен, самоунищожаващ се свят. Бък, може би добил кураж от униформата, се приближи и го попита:
— Какво те тревожи?
— Осемдесет и седми — отговори Глухия.
— Какво?
— Осемдесет и седми, осемдесет и седми — повтори той притеснено. — Убиваме кмета и какво? Какво от това?
— Не разбирам.
— Ами те се измъкват! Убиваме Дж. М. В. и кой е виновен, кажи ми кой?
— Кой? — зачуди се Бък.
— Не и осемдесет и седми участък!
— Хайде да слизаме — внимателно каза Бък. — Трябва да разчистим снега и…
— Дж. М. В. умира и какво от това? — прекъсна го Глухия. — Парите всичко ли са на този свят? Къде е удоволствието?
Бък го зяпна.
— Къде, питам, е удоволствието? Дж. М. В. … — Глухия изведнъж ококори очи. — Дж. М. В.! — извика възбудено той, отвори средното чекмедже на бюрото и извади телефонния указател на Изола. Бързо го разгърна.
— Какво прави? — попита Ахмад.
— Не знам — прошепна Бък.
— Те са стотици! — извика Глухия. — Стотици, хиляди!
— Хиляди какво? — попита Бък.