— Късно е — отвръщам. — Вече съм в запаса.
— Такива като тебе само Смъртта може да ги прати в запаса.
— Приятно ми е да го чуя. Какво ще пиете?
— Стоп! — обажда се Петко. — На тази маса само аз поръчвам.
Момичето, обслужващо гаража, донася кафетата, а малко по-късно обяснява, че трябва да отскочи до магазина и изчезва.
— Разбрах, че са те пенсионирали — казва полковникът.
— На всекиго се случва.
— Въпросът е — кога? Аз ли да ти казвам, че ти далеч още не си за пенсия.
„Защо да го казваш на мене, кажи го на шефовете си“ — отвръщам, обаче наум.
Настъпва мълчание. Тъкмо се питам докога ще продължи, когато Манасиев решава да го наруши:
— Знам, Боев, че ти открай време не ме долюбваш. Наричали сте ме с твоя Борислав „Сухар“, „Дървен човек“ и други подобни, не съм го правил на въпрос. Когато си свикнал да се държиш резервирано с околните, нищо чудно да те обвинят за безчувствен. Но сега, понеже не сме вече в служебни отношения, ще ти кажа направо: Когато завчера случайно научих от Петко, че си станал нощен пазач, наистина ми стана болно. След като знам какви задачи сме ти възлагали и какви рискове си понасял, наистина ми стана болно.
— Минали работи — произнасям, колкото да кажа и аз нещо.
— Не са минали, настоящи са. Вярно е, че при всяка промяна сътресенията са неизбежни, но грешките са си грешки. В службите надойдоха млади хора, нетърпеливи, жадни за прояви… Чудесно. Но защо трябваше да изхвърляме тъкмо онези по-старите и по-опитните които можеха да си предадат опита на младоците.
— Ами защото са комунисти.
— Дай да не прехвърляме разговора на политическа тема. Не говоря за политическите служби, те разбира се трябваше да бъдат разпуснати. Но какво общо имат с това истинските полицаи! Полицаите навсякъде по света са си полицаи. Това не е идеология. Това е професия. А специално за разузнаването, всички знаем, че разузнаване винаги е имало и винаги ще има.
— По вестниците пише, че вашият нов шеф твърди обратното.
— Абе остави, какво твърди шефът. Това, дето го твърди, са лафове за пред журналистите. И какво може да разбира от проблемите на разведката един цивилен.
— Не рискуваш ли малко, като ги приказваш тия неща.
— Ами ако са ти заръчали да ме прислушваш… И подир къса пауза:
— Нека говорим сериозно. И нека, поне за момента, оставим настрана понесените обиди. Понеже аз също понесох удари.
— Чух, че сте имали някакви неприятности.
— И то, какви! Знаеш, че партийните подмазвачи не понасяха такива като мене, дето си гледаха работата, вместо да повтарят колко са верни на другаря Живков.
— Мисля, че все пак не ви уволниха.
— То само това оставаше, да ме уволнят. Тикнаха ме в глуха линия и добре, че дойда промяната, та отново да оживея.
Замълчава и поглежда часовника си. Усещам смисъла на жеста му и за да го окуража, промърморвам:
— Е, поговорихме си.
— Само че нищо не сме си казали — поправя ме Манасиев.
Поглежда ме в упор и произнася:
— Разговорът, дето трябва да го водя с тебе, Боев, тепърва предстои. Искам да се върнеш на работа.
Заран, след като изляза от „Кобра“, обикновено се шляя безцелно по улицата, за да поема някоя и друга глътка въздух. Това е моето междучасие, разделящо нощната изолация в магазина от дневната самота в стаята на Атина. Знам, че трябва да поспя, но спането за мене не е отмора, защото сънувам всевъзможни неща от миналото, преминаващи често в кошмари.
Трябва да е от възрастта. Настоящето ми дотолкова е изпълнено с минало, та едното и другото се смесват понякога и дори ми се струва, че живея повече в миналото, отколкото в днешното. Затуй додето измервам с крачкомера си улиците, все по-често ми се случва да срещам стари познати които, трезво погледнато, едва ли би трябвало да се намират в този град и то тъкмо сега. Веднъж зърнах по „Руски“ да се задава насреща ми флегматичния черноок хубавец Ралф Бентън, достоен представител на ЦРУ, с когото някога се бяхме озовали блокирани в едно бомбоубежище на Остринг. Но когато хубавецът се приближи, оказа се, че това съвсем не е Бентън. Друг път ми се стори да разпознавам в тълпата масивната фигура и бръснатата глава на Брунер и дори инстинктивно ускорих крачки, за да проверя, не е ли това наистина Брунер. Разбира се, не беше той. Видях веднъж и стария си приятел Любо Ангелов. Крачеше на няколко метра пред мен с обичайната си накуцваща походка, обаче този път не се забързах да проверявам. Още преди много години Любо бе ликвидиран пред очите ми.
Съвсем наскоро ми се случи да видя и Сеймур. Седеше до витрината в кафенето на хотел „София“, леко загърбен към площада и четеше вестник. Сеймур в София … Звучеше като „Алиса в страната на чудесата“. Сънуваш — рекох си и това ми напомни, че наистина е време да се прибера и да дремна.