Насън или наяве, случва се в здрачевината на спомена да се мяркат и жени. „Съществува мнение, че в операциите ти прекалено често фигурират жени“ бе ми казал веднъж генералът. „Сещам се за чие мнение намеквате — отвърнах — но какво съм виновен, че понякога ми пращат жени“. Бяха наистина жени от професията, не уличната а нашата, общо взето хладни и пресметливи жени, които според случая могат с еднаква лекота да те прегърнат или да те гръмнат; такива като някогашната Франсоаз, дето първа ме бе назовала Господин Никой, или като Грейс, Флора, Дороти и други от същия тип, свързани поне с едно разузнаване и то, твърде различно от моето.
Имаше и редки изключения, като Едит, но моята първа и последна голяма любов нямаше нищо общо с хетерите на разведката. Затуй съвсем естествено бе при илюзорните ми срещи из софийските улици да попадна тъкмо на нея. Само че този път не беше възможно да греша. Идваше право към мен, стройна и ведра, с тъмната буйна коса, бялото лице и малко унесения поглед на кестенявите очи. Да, идваше тъкмо към мен и дори леко ми се усмихваше.
— Маргарита… — произнесох неволно. Усмивката по лицето й изчезна. Сега то изразява ше недоумение.
— Каква Маргарита? — запита жената.
— Маргарита Пеева — промърморих, все още не дошъл на себе си.
— Така се казваше майка ми.
— Именно. Страшно много приличате на майка си — опитах се да се оправдая.
— Знам. И други са ми го казвали. Недоумението се е стопило, заменено от израз на лека досада. Жената се готви да продължи пътя си, но й е неловко направо да ме подмине. Един миг на колебание, който не пропускам да използвам.
— Бихте ли приели да седнем насреща да изпием по чаша кафе?
— Защо? По какъв повод?
— Без повод. Просто така.
И за да бъда по-убедителен, добавям:
— Някога бяхме приятели с майка ви.
Младата жена ме поглежда, този път по-продължително:
— Вие сте Емил.
Заведението насреща се казва „Цезар“ и навън има все още свободни маси, макар да наближава обед. Поръчваме нещо и разменяме незначителни думи както при всяко ново запознанство. Не си правя илюзии, че мога да бъда забавен и не се съмнявам, че тя подир малко ще си тръгне.
— Знам всичко за вас — мама ми е разказвала. Вие сте първата й любов.
Изпитвам странно чувство, когато я слушам да говори за Маргарита, защото в момента именно тя е за мене Маргарита. И за да избегна опасната зона на емоциите, насочвам разговора към по-прозаични неща. Не, тя самата не се казвала Маргарита — две Маргарити в един дом щели да бъдат много. Казвала се Бистра, по името на баба си. Не, не била омъжена и засега не възнамерявала.
— Не знам как е според вас, но според мене бракът означава край на фантазиите. А на мене ми се иска още малко да си пофантазирам.
— Например?
— Е, то се знае. Никой не иска да живее в такъв мръсен град и да получава заплата, колкото да си плати парното.
И подир малко:
— Знам от мама, че вие доста сте пътували.
— Такава ми беше работата.
— И аз бих искала да имам такава работа. Сега уча езици.
Държа като последна резерва въпроса от какво е починала майка й, но Бистра ми го спестява, с обяснението, че баща й в къщи я чака.
— Драго ми беше — усмихва се мило тя на тръгване. — Кой знае, може пак да се срещнем някой ден по широкия свят.
Не знам дали в понятието „широкия свят“ включва и отвъдния или си въобразява, че още обхождам планетата.
Не, Бистра е красиво момиче, но не е Маргарита. И дано да не бъде. При Маргарита нищо не се разви както трябва, включително и любовта. Съдбата я бе орисала да избира между две възможности, а тя бе посегнала към по-калпавата и аз не бях направил нищо, за да я спра. И какво, ако я бях спрял? Щях да я превърна в една нещастница. Накрая тя така и приключи, като нещастница, но не по моя вина.
„Съществува мнение, че прекалено често в операциите ти фигурират жени“. Бях напълно сигурен че въпросното мнение принадлежи на полковник Манасиев. Не ми беше пряк началник, но понякога участваше в съвещанията при генерала.
В служебната дейност всеки си има номер. Номерът на Манасиев беше да печели престиж с висока принципност и дребнав педантизъм. Беше сух човек в буквалния и преносен смисъл на думата. Мнителен, подозрителен и заядлив, но затова пък образцов във всичко. Бе почнал кариерата си като младши лейтенант в армията и бе запазил изпружената напета стойка, свойствена на младите офицери в онези героични години. По-късно младите офицери станаха старши офицери. Градът бе пренаселен от полковници, с отпусната походка и канцеларски чанти изобщо военни с цивилна небрежност, понеже на преден план вече бе не героизмът, а бюрокрацията.