Манасиев обаче бе съхранил наперената стегната стойка и може би дори тайничко съжаляваше, че в интерес на служебния си възход трябва да се примири с външния вид на цивилна гарга. Разбирах го. В началото аз също се надявах тайно, че ще получа чин и униформа. Докато един ден моят кръстник в професията не лисна кофа студена вода върху младежките ми блянове:
— Емиле, ти никога няма да носиш пагони. Такава ти е орисията, братко. И не мечтай за униформа, защото единствената униформа, която би могъл да получиш, е затворническата, в случай че противникът те налапа и реши да ти спести куршума.
Нямаше причини да не му вярвам. Тогава той сам бе с чин полковник, но с охлузения си бозов костюм приличаше по-скоро на архивар. Манасиев обаче бе шеф от съвсем друга класа. Личеше си, че е военен, въпреки, че ходеше цивилен. По тази причина едва ли бе твърде подходящ за секретна мисия, обаче за началник бе екстра. Лицето му също беше началническо — длъгнесто, слабо, с малки пронизващи очи и тънък агресивно заострен нос, винаги сериозно, а пред подчинените и леко навъсено.
— Радвам се за тебе, но не ти завиждам — поздравява ме Борислав, когато вечерта му разказвам за срещата си с Манасиев.
— Значи не се радваш. Ако наистина се радваше, щеше да прибавиш и малко завист.
— Не мога да прибавя. Всички тия Манасиевци и тем подобни дотам са ми втръснали, че никога не бих се върнал в компанията им. Но ти си друго. На тебе там ти е хвърлен пъпа и виждам как просто боледуваш, задето не си там.
— Нека не преувеличаваме. Още повече засега всичко е само приказки.
— Манасиев не е човек на приказките. Щом ти предлага нещо, значи вече го е съгласувал.
— За какво го махнаха, за какво го върнаха?
— За каквото го махнаха, за такова го и върнаха. Правил е доноси, за да отстрани съперниците си и да се докопа до генералския пагон. Сега пък доносничи за цялото предишно ръководство. Нашият генерал е вече в затвора. Какъв по-удобен момент за Манасиев да се настани на мястото му.
И по-късно:
— По онова време и аз като тебе не бях в страната, така че не знам подробности. За подробностите ще питаш Алата, той знае всичко.
Когато на другия ден повдигам въпроса пред Алата, той изобщо не пожелава да го обсъжда:
— С предатели не се занимавам.
С тази тема започва разговора и Манасиев, когато няколко дни по-късно наново се срещаме в кафенето — гараж.
— Зная, че някои бивши колеги ме смятат за изменник. Ако държах на мнението им, би трябвало да се обидя. Само че, Боев, аз пет пари не давам за тях ното мнение. И не бих споменал изобщо за него, ако това не беше в интерес на работата.
Млъква, като изчаква момичето да сервира кафетата. После запитва:
— Откъде тази идея да се тикате с Петко в такъв гараж?
— Защото е по-близо.
— Вече ти казах, че ни предстои сериозен разговор. Ще ходиш ли да спиш?
— Рано ми е да лягам.
— В такъв случай предлагам ти подир половин час да се видим на този адрес.
И ми подава някакво листче.
— Бихме могли да отидем и заедно с колата, но по ред причини не желая за сега да ни виждат заедно.
Измърморва „до скоро“ и поема с твърдата си походка към спрелия наблизо мерцедес.
„Не знам какъв дефект му намира на този гараж — мисля си, додето уреждам сметката. — Освен може би, че тук няма микрофони.“
Жилището, в което ме въвежда полковникът, не е никакво жилище, а квартира за секретни срещи. Казионна мебел, спуснати полупрозрачни пердета и спарен въздух. Пердетата са с някакви зелени орнаменти, оскъдната светлина в помещението също е зеленикава. Разполагаме се в креслата с полуизхвръкнали пружини и Манасиев без предисловия взима думата, за да продължи започнатия в гаража монолог:
— Аз не съм по идеологиите, Боев, знаеш го. Аз съм си технократ. Такъв бях в миналото, такъв съм и сега, тъй че нямам основание да се чувствам изменник. Изменят се обстоятелствата, над които и ти, и аз нямаме никаква власт. Ама, казват, защо по-рано си служил на ония, а сега служиш на тия? Как да им обясниш на подобни чугунени глави, че има нещо по-важно от правителствата, които идват и си отиват и че сме призвани да служим именно на това по-важно нещо. Става дума за аксиома, а аксиомите не се доказват.
Млъква и ме поглежда, очаквайки вероятно одобрението ми.
— Така е — съгласявам се. — Таблицата за умножение не се доказва.
— Остави я таблицата. Тук става дума за нещо повиеше. Става дума за народа. За Отечеството. За България.