При тези думи в тона на Манасиев прозвучава някакво едва доловимо чувство на горест:
— Тази наша България, Боев, е днес една разграбена страна.
И малко по-късно:
— Превърнаха я в просекиня!
В душното помещение настъпва тишина. Шумотевицата по „Цар Шишман“ едва се дочува през спуснатите завеси.
— На може ли да отворим прозореца? — питам.
— Не трябва. Ще отворя откъм коридора.
В зеленикавия здрач става малко по-хладно. Това се отразява донейде и на емоциите. Полковникът е възвърнал сухия си служебен глас:
— Тия приказки, че вече закриваме разузнаването може да имат някакъв смисъл относно военното разузнаване. Нашата работа обаче тепърва ще се разраства. Някои хитреци, дето използваха суматохата, за да окрадат страната, побързаха да изнесат плячката си зад граница. Нашата задача е да върнем поне част от разграбеното.
— За да го до разграбят други.
— И за това е помислено.
— Нали съществува Интерпол.
— Да. И добре работи. Обаче работи за онези, дето го ръководят, а не за нас. Съществуват и ред правителства с полицейски и съдебни органи. Но и там е същото: Могат да ни върнат някой крадец на коли или сутеньор. Обаче стане ли въпрос за едри акули и големи пари, винаги удряме на камък.
Отново прави пауза.
— Стана ли ти по-хладно?
— Донякъде.
— И вероятно ти се пуши.
— Ами …
— Можеш да запалиш. Тук някъде има пепелник. Изчаква великодушно да запуша и продължава:
— Знам че казаното до тук ти прилича на вербовка. И навярно се питаш кому и защо е нужна. Не става дума за вербовка, Боев. Ти си вербуван още откакто си влязъл в системата, още от първия си работен ден. Минал си през огън и вода, през уловките на противника и през идиотизмите на нашите служби. Ти си ченге и в кръвта си — за какво е нужно тепърва да те вербувам.
— Вече не съм ченге.
— Глупости. Може да има разпопен поп, обаче истинското ченге никога не става бивше.
— Има разни ченгета.
— Така е. Но аз говоря за истинските, за компетентните и необходимите. Знаеш че Вернер фон Браун е автор на първите ракети, с които нацистите трепеха съюзниците. Но американците не го разстреляха, ами му дадоха всички привилегии и улеснения за да създава нови поколение ракети. Разбираш ли какво имам предвид. Ти си ми нужен като специалист и ми е съвсем безразлично какво мислиш по въпроса дали битието определя съзнанието или обратното.
— Благодаря.
— Казвам ти го, понеже имаше и други мнения по въпроса. Някои от подвизите ти още се помнят, и за добро, и за лошо. Бедата е, че такива като тебе ги помнят главно за лошо. Можеш да бъдеш уверен обаче, че аз те третирам като добър специалист, а не като стар грешник.
— Благодаря.
— Иронията ти е излишна. Има неща, които не зависят от мене. Но по това, което зависи от мене, можеш винаги да разчиташ на подкрепата ми.
Този път се въздържам от благодарност, за да не каже пак, че го иронизирам.
— Мога ли да попитам все пак като какъв ще работя?
— Като Емил Боев. По-висока атестация от тази — здраве!
— Нека не се четкаме, господин полковник.
— Няма да скрия, че ролята ти ще бъде малко двусмислена. По-точно — неофициална. Не поради липса на доверие, а защото такава е ситуацията. Ти по-добре ги разбираш тия неща. Нали винаги си бил нелегал.
— Вярно е.
— И си контактувал пряко единствено с генерала.
— Точно така.
— Сега ще е същото. С тази разлика, че от тук нататък аз ще ти бъда генерал.
Наближава девет. Готвя се да тръгвам, когато пристига Земляка.
— Само ти ли си?
— И счетоводителят е тук. Сигурно вече решава кръстословици.
— Какви кръстословици?
— Ами кво драска там непрекъснато, когато в дюкяна няма и помен от покупко — продажба.
— Ти в девет заранта ли чакаш да става покупко — продажбата. Трябва да идем някой път в работилницата, да видиш с очите си как върви бизнесът.
— Прощавай — казвам, — не исках да те засягам на бизнес.
— И нямаш причина. Не виждаш ли, че както е тръгнало, ще изрешетим цяла София. Да не повярваш просто, че преди пет-шест години хората тук въобще не знаеха какво са решетки.
В този момент в магазина влизат рошлата и луничавият и това ми дава възможност да се измъкна. Имам среща в градината с Алата, но още е рано, та тръгвам по обиколния път. В алеята пред гроба на Незнайния войн амбулантните антиквари както винаги са изложили съкровищата си върху малки масички. Обхождам ги бавно, за да убивам времето, когато продавачът на една сергийка ме повиква.
— Май не ме помниш — установява той, забелязал недоумението ми.