Сега вече си го спомням. Беше някакъв дребен чин във военното разузнаване. После стана дипломатически куриер. После… знам ли. Спирам пред масичката му, за да не го обидя и разглеждам натрупаните експонати:
— Ордени, медали… — май не си скъсал с емблемите на бойната слава.
— Нали тя ни храни.
— И доста стока си насъбрал.
— Стока да искаш.
И за всеки случай запитва:
— Ти няма ли да си вземеш нещо? Или си имаш.
— Нямам си.
— Вярно. Ти беше от ония, дето ги награждават посмъртно. Тихия фронт.
— Сигурно не ти липсват мющерии — измествам темата.
— Там е, че липсват. Навремето всичко живо се натискаше за отличия, а сега и по две за лев да ги давам, пак няма желаещи.
Отминавам нататък и излизам на „Раковски“. Все повече потъвам във всекидневието. Оставил съм за по-късно колебанията, анализите и равносметките, зает да зяпам дреболиите на бита, който ме заобикаля — навалицата при автобусната спирка, жените с пазарските чанти, обикалящи магазините, децата, следващи в немирна върволица учителката. Погледнато бегло и отдалеч всичко изглежда нормално, стига да не се приближаваш и да не забелязваш отпечатъка на сиромашията и немотията върху оръфаните облекла, разкривените обувки, угрижените лица, гладните погледи, стига да не обръщаш внимание на просяците, на хорицата, завиращи се в контейнерите за боклук, на старците, понесли към пунктовете за вторични суровини денковете с празни кашони и вързопите стари вестници.
— Това е нищо — възразява Алата, когато малко по-късно разговаряме в градината по въпроса. — Истинската мизерия няма да я откриеш на „Раковски“ или „Аксаков“, ами трябва да почнеш доста по-отдалеч. Но за какво са ти тия открития? И можеш ли нещо да поправиш или да измениш?
— Тогава, да се правим на кьорави ли?
— Ами май че само това ни остава. Онази заран гледах през прозореца, как децата на нашата улица си играят с кученцата, дето кучката от съседния двор ги беше родила преди месец. После дойдоха онези със зелената камионетка та изтрепаха кучката и кученцата. А децата втрещени гледаха.
— Престани.
— И аз да престана, и ти да замижиш, все тая, Емиле. И хич не ми говори, че сега било така, а по-рано било инак. Злото открай време е управлявало света и до края така ще бъде. Ти чел ли си евангелието?
— Не ми е оставало време.
— Ами прегледай го някой път, когато те хване безсъницата. И ще научиш, че по времето на Христа пак са ставали главно злини. А кои са били хубавите неща? Чудесата, дето ги е произвеждал Исус. Единствено те. Значи — от една страна самата реалност, сиреч злините. А от другата страна — измислените добри дела, сиреч чудесата. Само че днес никой не вярва в чудеса, освен бабичките.
Въздъхва примирено и запитва:
— По още едно кафе ще почерпиш ли?
— Тогава за какво живеем? — питам след като донасям кафетата. — За да зяпаме от прозореца какво вършат убийците ли?
— Питаш ме, като че аз съм го създал този свят. Що не попиташ Господа?
— Не му знам адреса.
— Искаш да кажеш, че не съществува. Аз пък ще ти кажа, че щом хиляди хора в продължение на две хиляди години го отричат, значи все има нещо. Инак защо е трябвало да си хабят силите да го отричат.
— Може и да си прав. Но в такъв случай как да си обясним, че светът, дето го е създал, е толкова калпав?
— Много просто. Създал е Бог света с най-добри намерения, но по някое време се е уморил и е казал на хората: „Аз съм до тук. Сега вие продължете“. И онези продължили. Известно как. Най-първо Каин убил брат си, а оттам нататък… кво да ти разправям.
— Убедителен си — признавам. — Що не вземеш да напишеш едно вероучение.
— Та да просвещавам неверници като теб ли? Отрекохме Бога. Добре. А с какво го заменихме? С глупизми и измишльотини. „Човек звучи гордо“ и прас, по главата, „Септември ще бъде май“, само че на върба, „който се учи, той ще сполучи“ — вятър и мъгла.
— Е, не за всички.
— Ами поне това да им бяхме казали на децата, че не за всички, та да не си правят илюзии.
— Ти кога го разбра.
— Доста отрано.
И разказва, как когато бил малък всеки ден на връщане от училище минавал край витрината на някакъв ресторант и гледал масите с бели покривки и вкусните ястия, разнасяни от сервитьорите и сладоледите в големи кристални чаши, и винаги, когато се прибирал, питал „тате, няма ли и ние да идем някой път на ресторант?“. „Щем, щем, синко, що са дни, занапред са“ отвръщал бащата, но дните минавали, а мечтаното събитие все не наставало. Най-после веднъж таткото се смилил и завел детето. Само че не на ресторант, а на шкембеджийница. „Но татко, това не е ресторант“ — позволил си да каже малкият, когато седнали край една маса и стопанинът донесъл две паници чорба. „За такива като нас това е ресторантът, сине“ — рекъл бащата, и като видял че очите на детето са пълни със сълзи, добавил: „И не се гевези, ами сърбай чорбата, че това ще ни бъде и обедът, и вечерята.“