— Не. Защото адресът, Боев, ти сам трябва да го откриеш. Туй ще е първата ти задача.
И усетил недоумението ми пояснява:
— От пет месеца насам Табаков е изчезнал безследно. Единственото, което знаем със сигурност, това е, че още е жив.
Неделна заран. Краят на юни. Денят е слънчев и приятен, ако не смятам това, че имам среща с полковника. Този път ми е изпратил кола. Не неговата, а едно почти ново беемве. Шофьорът е русоляв усмихнат младеж. Гледа ме с респект и известно стеснение, вероятно са му казали кой съм.
— Къде отиваме, в провинцията ли? — питам, кога то колата поема по Цариградското.
— Не съвсем. Тук наблизо. Вилата е в Панчарево. Момчето кара почти добре. Щеше да е още по-добре, ако не беше излишната му самоувереност. Но да си на двайсетина години и да нямаш самоувереност, значи нещо ти липсва.
Манасиев ме очаква на терасата на вилата, но веднага ме въвежда вътре. Вероятно на терасата няма микрофони. Повтаря в конспективен вид упътванията си и заключава:
— Да се надяваме, че няма да има усложнения. Но даже и да възникнат — никакви контакти с местната полиция.
— Нито с Интерпол.
— Особено с Интерпол. Вече ти обясних: Става дума за пари. А когато е до пари, приятели няма. Затуй трябва да действаш напълно професионално. Разбираш ли какво имам предвид.
— Ясно. Също като преди.
— Именно.
— Като по време на Студената война.
— Не забърквай тука политиката. Казах „професионално“. Точка.
И за да подчертае смисъла на думата, започва да ми припомня някои от аксиомите в буквара на шпионина. Включително и това, как да поддържаме връзка чрез секретни и резервни срещи. Същите, дето ги описват в романите и които на практика рядко дават резултат, понеже в тях обикновено тайно се набутва и неканеният трети.
— Това, разбира се, само в редките случаи за които ти споменах. Инак за обикновените неща ще има грижа шофьорът.
— За какъв дявол ми е шофьор?
— Зарад легендата. Ще те легендираме като шеф на фирма.
— С какво се занимава тази фирма?
— Абе с нищо не се занимава. Резервни части. Готова за фалит е, но още фигурира в номенклатурата. Изобщо идеална за прикритие. Приготвена ти е пълна документация.
— А кой е шофьорът? Този дето ме докара ли?
— Именно. Чудесен момък. Скромен и изпълнителен.
— И каква ще му бъде ролята — на инструктор или на надзирател?
— Не говори излишни приказки.
— Знаеш, че съм свикнал да действам сам.
— Така ще бъде и занапред.
— Значи пак се връщаме към поуките на оня с мустаките: „здравото недоверие е чудесно условие за обща работа“.
— Остави го оня с мустаките. И не се опитвай да ми налагаш условия. Условията аз ги поставям. Трябва да ми благодариш, че ти осигурявам помощник. Ти ще даваш нарежданията, той само ще изпълнява.
Млъква за малко и ме поглежда недоволно:
— Странен човек си, Боев. Получаваш идеална легенда, помощник, кола, пари. От какво още имаш нужда?
— От доверие.
— Че аз ако ти нямах доверие, щях ли да те пусна така зад граница? Не исках да ти го казвам, за да не ти развалям настроението, но трябва да знаеш, че срещу повторното ти назначаване имаше и доста възражения. И не само поради минали работи, но и поради по-нови неща…
— Като наркотиците.
— Значи в течение си.
— Как няма да съм в течение, след като ме викаха на Развигор. Питам се само кой ли има интерес да ме забърква в тази идиотска история.
— Основателен въпрос, но в минало време. В момента атмосферата около теб е разчистена.
— И все пак се питам.
— Ще имаш достатъчно време да се питаш. Само не забравяй, че има и спонтанни реакции. Ако някой ти търкулне бомба в краката, няма да се питаш кой, как и защо, ами ще я сграбчиш и ще я захвърлиш възможно по-далече.
И като ме поглежда, за да провери, дали загрявам:
— За някои хора, Боев, ти си истинска бомба със закъснител. И какво чудно, ако такива хора са решили да те забъркат в наркобизнеса. Особено ако те сами те са в него.
Замълчава, сетне добавя с обичайния си сух тон:
— Смятам, че можем да приключваме.
— Разбира се. Искам само да попитам, че ако успея да вляза във връзка с Табаков…
— Да?
— Ами той ще поиска да разбере кой ме праща.
— Не трябва. Щом прецени, че ти си човек на този или на онзи, ти олекваш. Трябва да вижда в тебе не представител на този или на онзи, но на системата. Табаков е колкото хитър, толкова и първосигнапен, Кой те праща — оня Манасиев ли? Ще трябва да го ликвидирам този Манасиев, за да не ми създава ядове. Не, Боев. Ти не си пратеник на Манасиев, ти си представител на ограбената Родина, на нещастната наша България!