Седим известно време мълчаливи от двете страни на бюрото, като си разменяме облаци дим. Приятен дим, стига да обичате тежките аромати.
— Чак до края на пурата ли смяташ да мълчиш? — произнася лениво домакинът, след като добре се е заситил с никотин.
— Чакам да ти мине лошото настроение. Дано да се лъжа, но имам усещането, че изпитваш известна враждебност към мене.
— Ти нямаш срам, бе — изръмжава добродушно ТТ. — Пускам те у дома си посред нощ, черпя те с пура за сто шилинга, а на всичко отгоре ме обвиняваш и във враждебност. Хайде, казвай, каквото имаш да казваш, нали за това си дошъл.
— Все така ли будуваш нощно време? — питам.
— Такъв ми е обичаят. Работя нощем. Също като другаря Сталин, мир на праха му.
Дръпва от пурата и добавя:
— Ти затова ли си дошъл, да разпитваш за работния ми режим?
— Защо във всяка моя дума търсиш умисъл? — възразявам. — Не може ли да си поговорим свободно като приятели.
— Ченге — приятел? Ти за абдал ли ме смяташ? Изпод бюрото се раздават някакви странни звуци.
— Спокойно, Чърчил, спокойно — произнася Табаков с гальовен глас, какъвто не съм допускал, че притежава.
— Чърчил, ли? Ти и с покойници ли вече говориш?
— Това е кучето ми — обяснява ТТ. — Такъв булдог ти в живота си не си виждал.
И отново произнася с трогателна нежност:
— Излез, Чърч, излез приятелю, да видиш един чичко — ченге.
— Не насъсквай животното.
— Не бой се, знам си аз работата. Реша ли да го насъскам, от тебе едва ли ще остане нещо повече от някой кокал и някоя обувка.
Поканен с такава нежност Чърчил благоволява да се измъкне зад бюрото, приближава се лениво към мене, подушва ме и дори се отърква в панталона ми.
— Я виж! Даже не те захапа — удивлява се Тетето.
— По-добър психолог от тебе е — казвам, за да го ядосам. — Познава добрия човек.
Булдогът е красив, доколкото може да бъде красив един булдог. В първия момент, когато го видях, реших, че е грозен дори за булдог. Но след като се отнесе с такава симпатия към панталона ми, почнах да го харесвам. Сега обаче той отново е изчезнал зад бюрото и Табаков пак се връща към въпроса за служебното ми положение:
— Значи, казваш, още си в службите.
— Какви служби бе, нали знаеш че ги ликвидираха.
— Тогава къде си?
— Никъде. Частпром. Завъртях малък бизнес.
— Ти — и бизнес! Какъв по-точно?
— Завод за свързочни части. „Вулкан“, ако си чувал.
— Че кво разбираш ти от свързочни части? Или това е само фасада?
— Фасада, легенда, какво значение.
— А кой стои зад легендата?
— България. Забрави ли, че има такава страна.
— И ти си неин представител.
— Е, нямам ранг на посланик. Смятай ме просто за техническо лице.
— И какво иска от мен България?
— Знаеш какво: Да върнеш обратно онова, което си присвоил.
— Сумата уточнена ли е?
— Ще се намери с кого да я уточниш.
— Вероятно с Манасиев.
Явно очаква, че с това ще ме стресне, но ефектът не се получава.
— Може и с Манасиев, знам ли.
— В такъв случай ти каква роля играеш?
— Нали ти казах: съвсем незначителна. Аз съм само някогашният ти съученик, дошъл съм да те измъкна от батака, в който си се накиснал.
— Разчувства ме — възклицава Табаков. — Ей Богу, разчувства ме. Едва сдържам сълзите си.
— Не е нужно да ги сдържаш. Нали богатите също плачат.
Посяга към дървената кутия, избира си една пура, после хлъзга кутията към мене:
— Да изпушим по още една „Ромео и Жулиета“, пък ще видим.
— Няма да откажа. Това ще е втората в живота ми.
Приказваме си, бъбрим, надлъгваме се, без да придаваме голямо значение на думите, защото вниманието ни не е насочено към тях. И двамата знаем отлично, че това, което дърдорим, съвсем не е точно онова, което мислим. А онова, което мислим, е грубо казано, едно и също: кой от нас по какъв начин би могъл да използва другия.
Вече е съмнало, но фактът може да се установи само по часовника.
— Няма ли да загасиш този полилей и да дръпнеш завесите, че да ни огрее малко слънце — обаждам се по някое време. — Навън е такава хубава заран.
— Ти пък откъде разбра, че е хубава заран — възразява не без основание ТТ.
— Толкова ли се боиш някой да не те опука.
— Боя се наистина, но не от това. Инак щях ли да допусна в дома си ченге.
— Тъкмо затова си ме пуснал — промърморвам. — Защото имаш нужда някой да те пази.
Вече втори път забелязвам, че някой е ровил в куфара и в чантата ми. Вчера смятах, че това е навярно Пешо, изпълняващ възложената му от Манасиев роля. Миналата нощ обаче Пешо не би могъл да тършува, а в багажа ми пак е бърникано. Не нося нищо особено ценно, та да се боя, че могат да го отмъкнат. Боя се по-скоро от обратното действие — да не би нещо да вмъкнат.