Елегантният начин, по който паркирам колата в дворчето, я задоволява и аз най-после съм допуснат в самия дом, заедно с ръчната си чанта.
— Приготвила съм ви тази спалня долу. Моята територия си е горе именно във връзка с опасностите, които все повече се умножават в нашия град.
И допълва с хладно любезен глас:
— Разполагайте се. Да имате нужда от нещо?
— Нищо, нищо — уверявам я. — Не бива да тълкувате погрешно обстоятелството, че дойдох точно в часа за чая.
— И нахален сте — установява тя. — Още щом ви видях онзи ден, разбрах, че ще има усложнения. Та, какво предпочитате: кафе или чай?
— Предоставям на вас избора — отвръщам галантно. — Донесъл съм и кафе и чай.
Пакетите, които вадя от чантата и обозначеното върху тях качество на стоката поразмразяват частично настроението на Марта. Размразителният процес се ускорява, когато донасям от колата и голяма кръгла кутия.
— Това кутия за шапки ли е?
— Не съвсем. Захер-торта е.
— Забравила съм й почти вкуса. Нищо не ми пречи да се инсталирам в сладкарницата на Захер и да се правя на важна, но ако стърчиш сама, хората ще си помислят Бог знае какво.
Разговорът става в кухнята, където стопанката вече приготвя чая и подрежда сервиза за торти.
— Защо е нужно красива жена като вас да седи сама където и да било.
— Щедър сте на комплименти. Още онзи ден го разбрах. Но ако търсите отговор на вашето „защо“, отнесете се по-добре към Табаков. „Човекът-собственик“… Познат ли ви е този израз?
— Искате да кажете, че ви ревнува ли?
— И през ум не ми минава да казвам такова нещо.
— В такъв случай може би вие мъничко го ревнувате.
— От кого? От кучето ли? Не помня да е имал някога чувства към някого, освен към Чърч. Нали ви казах: „Човекът-собственик“, такъв е моят бивш благоверен.
Сега вече беседата протича в дневната. Седим в дълбоките кресла визави край ниската масичка, където са разположени стъклариите, порцелановия чайник и шоколадовата торта. Стремя се да ограничавам вниманието си върху тия обекти, защото отплесна ли малко погледа си, ще попадна на снажните бедра, открояващи се като изваяни в тънките бежови чорапи. Не че дамата натрапчиво ми навира в очите прелестите си, но тия кресла са ужасно недискретни. И да кръстосаш крака, и да ги поразтвориш, гледката е винаги предизвикателна. Едва сега забелязвам в подробности колко променена е Марта. Няма хавлия, няма пенюар, нито неугледни чехли. Независимо от мразовития донейде прием, жената се е съобразила с обстоятелството, че й предстои среща с непознато същество от другия пол. Бялата блузка, ефирна като лек полъх върху заоблената снага. Сива, достатъчно къса пола, с оглед на модата и сезона, фини обувки на средновисок ток — нищо общо с обичайните в наши дни калеври, кръстоска между туристически обувки и кокили.
През тюлените завеси на прозореца светлината на юлския следобед се процежда приятна и мека. Приятна и разнежваща е и тихата музика от касетофона. Не съм сигурен, че е виенски валс, но положително не е и механичният тропот на копита върху черепа ти, величан като „техно“. Един лек аромат на фин парфюм лъха от домакинята, напомнящ, че животът не е толкова лош, особено в женска компания.
Говорим си за всевъзможни незначителни неща, без да се стараем особено да поддържаме разговора, а паузите се увеличават, понеже е дошъл ред за езика на погледите и на многозначителните мълчания.
— Вече е пет, а жегата още не се е разсеяла — за белязва Марта, като става и прави две крачки към прозореца.
Жегата не ме интересува особено. Но тези толкова изразителни бедра, напиращи изпод късата тънка пола заслужават внимание.
— Може би ако отворим прозореца ще стане по-хладно — мърморя.
— Ще стане още по-горещо. Това е то Виена: зимата виелици, лятото — жега.
— Бихте могли да се поразхвърляте — предлагам. — Свои хора сме.
— Толкова леко съм облечена, че не виждам какво повече имам за разхвърляне.
— Всичко, което се облича, става и за събличане — възразявам.
Марта вдига голите си ръце, в чиито хармонични форми няма нищо хилаво и потапя пръсти във вълните на буйната си кестенява коса, при което едрите й гърди едва не изхвръкват от дълбокото деколте.
Тя стои така, загледана все още към прозореца, докато аз се приближавам към нея, забелязал финия цип на гърба на блузката й.
— Може би ако се разтвори ципа, ще ви стане по-хладно… Да ви помогна ли?
— Ами помогнете ми. Откога ви чакам.
Този късен летен следобед, с нежната мелодия, долитаща от транзистора, с лекия полъх на скъп парфюм и с разгърдената снажна жена в прегръдките ми… Нищо особено. Някога го наричаха „да правиш любов“, сега младите направо му викат „чукане“. А за мене е само един хубав спомен, вероятно последният топъл спомен в общо взето мразовития ми живот.