В разгара на битката пистолетите на украинците са минали в ръцете на Макс и Мориц, а оръжието на шефа е изтръгнато от Табаков, който с тежкия си юмрук е довършил моята наказателна акция. Тримата нападатели вече трополят надолу по стълбата, следвани от нашите охранители.
— Не искам трупове — извиква Тетето зад тях. Подир което най-сетне се сеща да ме освободи от капана.
— Провери си касата — съветвам го. — Да не кажеш после, че съм отмъкнал нещо.
— Признателен съм, че ми спаси живота-доверява ми с леко ръмжене стопанинът. — Бих нарекъл постъпката ти дори благородна, ако не разбирах, че всъщност спасяваш не мене, а торбата с пари, която представлявам.
— Не се преуморявай с коментари — отвръщам. — Истината е, че стрелях, за да спася не тебе, а Чърчил, доброто кученце.
— Ако това е така, готов съм да ти простя всичките грехове.
— Ставаш хуманен. Даже дочух, че не искаш трупове.
— То не е от хуманност. Говориш ми, че техниката се развивала. Така се развива, че по-лесно е да гръмнеш един човек, отколкото да скриеш трупа му.
В това време близнаците се връщат. Малко раздърпани са, но живи и здрави.
— Всичко обърнаха наопаки тия хулигани — недоволства ТТ, като оглежда последиците от битката.
И към бодигардовете:
— Поразтребете тук, а ние ще отидем оттатък да хапнем нещо.
„Оттатък“ това е кухнята, обширно помещение, снабдено с изобилен набор от прибори и всевъзможни хранителни продукти.
— Отиде ми диетата — говори на себе си Табаков, като вади туй-онуй от хладилника. — В кризисни моменти огладнявам най-много. Вероятно това е подсъзнателния стремеж да се натъпча по-здраво, защото може да ми е за последно.
Разполага запасите върху широката маса, прибавя към тях няколко бутилки бира и пристъпва към храненето с такъв апетит, сякаш наистина му е за последно. Следвам го, но доста анемично, защото при мене в критични моменти настроението е обратното: кръвта ми така нахлува в горните части на тялото, та не остава почти никакъв импулс за стомаха.
Черният хайвер, пушената сьомга, унгарският салам, камамберът, маринованите гъби — нищо не убягва от вниманието на домакина.
— Ти си болен от булимия, бе Траяне.
— Болен съм от гладория — поправя ме той. — Ако знаеш на каква жестока диета съм подложен, ще разбереш, че животът ми е живот на мъченик. Когато съм принуден да ида за някаква среща на ресторант, просто ми се доплаква, като гледам как се хранят здравите хора.
— Ами поплачи си. Нали богатите също плачат.
— Не се повтаряй. Каза го вече.
Едва след като понасища глада си и пресушава първата бира, мисълта му отново се връща към току-що преживяното.
— Абе Емиле, ти акъл имаш ли, та се разхождаш с този патлак в джоба из Виена.
— За тебе го бях приготвил. Ами ти с кой акъл правиш сделки с бандити? Мама не ти ли е казвала да не се събираш с лоши другарчета.
— Не мога всякога да предвиждам как ще се извъртят нещата. Имам един украинец, близък от старо време. По-рано беше шеф на държавно предприятие, после завъртя частен бизнес. И ми се обажда миналата година да спасявам положението. Споразумял се бил с някакъв италиански партньор за доставката на суров нефт. Натоварил украинецът нефта и потеглил за Бриндизи, но още към Пирея италианецът му съобщил, че не е в състояние да закупи нефта по уговорената цена. Стар номер, но още хваща дикиш. Предложил нова скандално ниска цена, а танкерът на нашия не можел да векува в Пирея и да плаща високите такси за престоя. „Спасявай — вика — положението.“ Спасих го. Закупих нефта от украинеца и още същия ден го продадох на мой човек в Бриндизи. Мир и любов. Всички доволни. А сега изведнъж чуваш с каква нова постановка ми излизат.
— Че какъв приятел ти е този твой украинец.
— Не е украинецът. Мафията е. Научили са за случая с нефта и са решили да се възползват.
— Ами ще плащаш. Предполагам, че си купил стоката на безценица, тъй че можеш да си го позволиш. Хвърли им нещо там да мирясат, и толкова.