— Каква оценка дава шефът на работата ти? — пита, като ме гледа невинно.
— Похвали ме — осведомявам го. И малко по-късно:
— Надявам се, че няма да ми поставиш идиотския въпрос дали съм с тебе или с Манасиев.
— Бъди спокоен, това не е в характера ми. Знам отлично, че всеки на този свят е сам за себе си. Допускам обаче друго… Следиш ли мисълта ми? — пита, понеже в момента си играя с Чърч.
— Цял съм слух.
— Допускам, че може да настъпи момент, когато ти ще ме молиш да бъда с теб…
— … или обратното…
— Може да е и обратното. Твоята смърт е запланувана също тъй, както и моята. И двете са част от същата комбинация. Първо: Отмъкване на всичко, което могат да отмъкнат от мен, при което аз бивам ликвидиран. Второ: Замитане на следите, при което ти отиваш на кино.
— Защо трябва непременно да очакваш най-лошото — недоумявам. — отпусни се, погледни живота откъм хубавата му страна…
— Знам, че не ти казвам нищо ново. Не може да не си отгатнал комбинацията още от самото начало. Затова питам се, какъв е насрещният ти план.
— Какво те е прихванало тази вечер! Нямам насрещен план.
— Не бих те питал, ако не беше тази малка подробност: Моята участ в момента е фатално свързана с твоята.
— Може и да си прав, но пак ти казвам: Нямам план. Чисто и просто играта продължава.
— Коя, по-точно?
— Ами все тази, вечната: играем си на чифт-тек със смъртта.
— Нищо не ми казваш — изръмжава той недоволно.
— Все пак, ти едва ли си въобразяваш, че съм изпратен тук, за да ти бъда охрана.
— Не съм си го и помислял. Питам се само, докога ще се движиш със самочувствието, че си пратеник на Манасиев.
— Не съм пратеник на Манасиев.
— А на кого?
— Знаеш на кого. Казах ти го още първия път.
Тишина. Само Чърч леко похърква, свил се върху килима между бюрото на Табаков и моето кресло, за да покаже, че в спора между двама ни пази пълен неутралитет.
— Мисля, че тъй или инак, съществува един изход — произнасям по някое време.
— Знам го твоя изход — поклаща глава Тетето. — Няма да стане.
— Ако погледнеш трезво на нещата…
— Няма да стане, Емиле, казах ти. Май си забравил какво ни учеха някога: Власт не се дава. А каква по-голяма власт от парите.
— Но властта въпреки всичко я дадоха.
— И катастрофираха.
— Не те. Страната катастрофира. Отново настъпва тишина.
Да попречиш на Центъра, като даваш вид, че му помагаш. И да помагаш временно на Табаков, без да му мислиш доброто. Схемата изглежда съвсем проста. Стига да не ти предстои да я изпълняваш.
Това му е доброто на навика да очакваш винаги най-лошото: очакванията ти най-често се сбъдват. Така става и с предчувствието ми, че идиличното настроение на покой в жилището на Табаков е преждевременно. Разбирам го един следобед, когато се разминавам по стълбището с някакъв добре облечен и добре охранен господин на средна възраст, чиято внушителна физиономия изглежда още по-внушителна поради тъмните очила.
Господинът слиза. Аз се качвам. Разминаването се извършва мълчаливо, но нещо ми подсказва, че непознатият е италианец. Причината вероятно са тъмните очила. Италианците си умират за този реквизит в тоалета. Не знам дали мафиотите подражават в случая на бизнесмените, или бизнесмените подражават на мафиотите, но и едните и другите виждат в тъмните очила изискан символ на загадъчност и мъжко достойнство, с известен лек акцент на високомерие.
— Какво искаше този от тебе? — питам домакина.
— Откъде знаеш, че е искал?
— Когато някой ти идва на крака, шансът че идва да дава е кажи-речи нулев. Освен туй стори ми се да долавям в израза му и някакъв акцент на заплаха, но допускам, че това се дължи на тъмните очила.
— Ти си истински наследник на великия Холмс, бе! — установява Тетето.
— Шегуваш се.
— Може и да се шегувам, но положението съвсем не е шеговито.
И пояснява:
— Донесе ми историята на украинския нефт в ново издание.
— В превод на италиански.
— Няма грешка! В тебе наистина се е вселил духът на Холмс.
Въпреки опита му да изглежда добре настроен, личи си, че е угрижен. Причината вече е ясна. Остава да чуя подробностите.
— Реванш — обяснява Табаков. — След като загубиха мача, сега украинците напират за реванш. И понеже ги изритаха от Австрия като мръсни псета, сега търсят помощ от италиански мафиоти. Господинът с тъмните очила ми се представи като човек на нефтопреработвателната компания в Бриндизи, на която бях продал нефта. Не бил точно техен адвокат, но го използвали като консултант. Предложих му да се срещне с моя адвокат, та като колеги да обсъдят проблема. „Не е необходимо — вика. — Не бих се изненадал, ако сделката откъм формалната страна е перфектна, но нас — вика — ни интересува не формалната страна, а фактическата. Ние — казва — господине сме специалисти по фактите и адвокатските увъртания не ни интересуват, понеже и сами сме магистри в тази материя. И в дадения случай не възнамеряваме да прибягваме до съда, а със собствени средства да уредим отношенията си.“