Придърпва дървената кутия и запитва:
— Ще изпушим ли по една „Ромео и Жулиета“?
— Неизбежно е — съгласявам се. — Щом казусът е италиански.
— Гангстерски е. Не му го казах направо, но му дадох да разбере, че за мен случаят е приключен. Обещах, за да не му скърша хатъра, че ще обадя в Бриндизи, но той не оцени жеста ми. „На когото и да се обаждате — казва, — нашето изискване остава същото: да изплатите сумата, която вече ви е известна.“ И накрая в знак на последна милост ми отпусна два дни за размисъл.
— Вторият път какво ще му кажеш?
— Същото.
— А третият път?
— Няма да има трети път.
Още същия ден Табаков се свърза с компанията в Бриндизи. От там отговориха, че шефът отсъствал. Те сами щели да позвънят по-късно. То се знае, не позвъниха. Мафиотите бяха им взели страха.
Три дни подир това мерцедесът на ТТ беше взривен пред дома му.
— Хем съм им казвал да наблюдават неотстъпно колата — ръмжеше Табаков по адрес на близнаците.
— Не могат непрестанно да са до нея.
— Могат. Затова са двама, за да се сменят.
— Хубава кола, и нова — забелязвам, за да му вдигна адреналина. — Ако си беше платил на оня с очилата, може би щеше да ти излезе по-евтино.
— Ти нямаш хабер за каква сума става въпрос, бе — отвръща ми раздразнено Тетето. — И недей толкова да се вживяваш в ролята си на мой съдружник.
— Далеч съм от подобни амбиции. Желанието ми само е да те пазя.
— Мене ли или торбата с пари?
— Ами то е все същото.
Два дни по-късно един взрив отнесе и опела на италианеца. Единствената разлика между двата атентата се свеждаше до това, че мерцедесът бе хвръкнал във въздуха празен, докато при взрива на опела, вътре се бе намирал и собственикът му.
Годината е към края си, ознаменуван с грипна епидемия. Рядко боледувам, което не значи „никога“. Положението ми е на път да се усложни и само грижите на Марта предотвратяват най-лошото. Разбирам от нея, че по време на болестта Тетето на два пъти се обаждал да пита как съм.
— Чудо на чудесата: Траян да се загрижи за някого — коментира тя.
„Грижи се не за мен, а за себе си“, казвам на ума си. Доста дни по-късно влизаме и в личен контакт, но пак по телефона.
— Ужасен вирус. Като нищо може да ни отнесе — мърмори ТТ.
— Точно затуй не е зле да помислиш за завещанието.
— Именно това правя — уверява ме Табаков. — Мисля. Макар и не за завещанието.
Научил по-късно от Марта, че почвам да се съвземам, отново ми се обажда, но не за да ме поздрави за избавлението, а за да ме предупреди:
— И като станеш от леглото, не бързай да ми идваш на гости.
— Толкова ли те е страх от бездната.
— Каква бездна, бе. Страх ме е да не заразиш Чърч. Така или иначе, и грипът, и зимата отминават по реда си, а природата пак се събужда за нов живот, както вероятно би се изразил моят приятел — писателят. Аз бих го казал по-кратко: запролетява се. Това не значи, че хуквам към Тетето. Нека разбере, че не съм умрял за него. И нека още малко потренирам своя любим спорт — чакането.
Свикнал съм да паркирам колата в някоя пресечка на Марияхилферщрасе. Не търся скришни места, първо защото това предизвиква съмнения и второ, защото тук няма скришни места. Най-често паркирам пред вече споменатото малко кафене, заради уюта на заведението и заради възможността да наблюдавам беемвето си през витрината.
Тази заран обаче, докато паркирам колата, забелязвам, че и сам аз съм наблюдаван и то тъкмо от кафенето и от любимото ми място до витрината. Човекът, полускрит зад разгърнатия си вестник, не дава вид, че се интересува специално от мене, но привидното му безучастие е доста неприсъщо на един професионалист. И все пак няма съмнение, че това е професионалист — моят бивш колега и почти приятел, Петко Земляка.
— Здрасти, Петко, какво те води насам — произнасям приветливо, като заставам до масата му.
Онзи отвръща също любезно на поздрава ми и обяснява, че обичал да се отбива в това заведение, понеже правели хубаво кафе.
— Във Виена навсякъде правят хубаво кафе — забелязвам и сядам насреща му, без да чакам покана.
— Ти май нещо ме подозираш — промърморва докачено Петко.