Тази заран обаче изглежда в позициите — нашите или на врага — има леко раздвижване. Установявам го, когато, едва излязъл от подлеза, бивам сподирен от едно вече познато лице.
— Как е? — пита лицето.
— На западния фронт нищо ново — отвръщам със собствения му израз.
— На източния обаче не е така — отговаря нелегалният с едва доловимо злорадство. — Връщаш се в София.
— Щом трябва.
— Незабавно! — пояснява твърдо той, подразнен от безразличието ми.
— Сега, на момента ли?
— И така може да се каже. Полковникът иска още утре да си при него.
— Ще бъда. Друго има ли?
— Другото — в София.
Оглежда се да провери дали не ни е засякъл противникът и изчезва. Голям сладур.
Малко по-късно вече съм на линия в сервиза, където се грижат при нужда за беемвето. Сервизът откровено казано обслужва колите на Табаков, тъй че аз минавам най-често метър, след като знам какъв киселяк е Манасиев, когато трябва да се осребряват служебните ми разходи.
Днес няма дъжд. Времето е почти пролетно. Излизам пред сервиза да подишам свеж въздух, докато вътре техникът се занимава с колата. Вероятно нещо съм се замислил, не за бездната на Табаков, а за живота изобщо, когато чувам зад гърба си познат глас:
— Здравейте, господин Боев.
Пешо е. Любимият мой шофьор, макар и в оставка.
— Здрасти, Пешо. И ти ли на сервиз?
— Ами, нали знаете — служба.
— При Табаков ли?
— Къде другаде.
— Нещо не те виждам в Генералния щаб.
— Там са близнаците. Мене като младши ме лашкат главно далеч от Центъра.
— Питах какво става с тебе. Викат „добре е“.
— Така е. Не се оплаквам. Жив и здрав съм.
— Май че ти бяха поотръскали костюма.
— Вината е моя. Наврял се бях където не трябва. И подир малко:
— Но сега наистина съм добре. Нали знаете какво казват немците: „Енде гут, алес гут“.
— Какво „Енде“, бе! Нали в София те чака годеница.
— Е, „годеница“. Не сме се клели.
— Пешо, Пешо… Каква я мислехме, каква излезе.
— Такъв е животът, другарю началник. Никой не знае съдбата си.
Отново късо мълчание.
— А вие как сте?
— Ами и аз — като теб. Не си знам съдбата. В момента се готвя да запраша към София. Хайде да те водя.
— Не съм готов… Всъщност още не съм решил.
— Добре, Пешо. Ти сам си знаеш. Гледай само да не се набуташ пак където не трябва.
— Ще гледам.
— Хайде, до скоро, или до някога!
— До скоро, другарю началник.
— Смяташ ли да се върнеш или само ме лъготиш? — пита Марта привечер, когато вече се готвя да тръгна.
— Ще се върна, скъпа. Ако не за друго, поне зарад теб ще се върна. Нали я знаеш песента.
— Каква песен?
— Едва ли я знаеш. Все забравям, че дребната разлика между нас е има-няма двайсет години.
— Каква песен? — повтаря тя.
— Ами имаше някога една песен:
Но понеже не ме бива много в поезията, спирам до тук и я прегръщам, и ние стоим известно време тъй, долепили глава до глава, и май че усещам как нещо мокри бузата ми.
Да не би пак да е заваляло.
Трета част
ПОСЛЕДНА МИСИЯ
Отново в родината.
Още сме в края на лятото, а сякаш е настъпила есен.
Навъсено облачно небе и остър вятър, разнасящ ситния дъждец на талази. Подробности без значение, но все пак ги отбелязвам, понеже са ми казали, че така трябва.
Подир цяла нощ кормуване моето настроение също не е ведро. За офицера на граничния контрол да не говорим. Той се смята служебно задължен да поддържа желязната твърдост на физиономията си. Прави ми знак с ръка да отбия и произнася:
— Чакат ви.
Малко по-късно чакащият се появява от служебното помещение. Цивилен е, но това нищо не значи, тонът му е военен:
— Предайте ключовете от беемвето на младежа. Ще пътуваме с наша кола.
Изпълнявам нареждането. „Младежът“ е второ подобрено издание на нашия Пешо, в смисъл, че не се хили лекомислено, а гледа строго и служебно. Вероятно отново ще пребъркват превозното ми средство, но този път в мое отсъствие. Общо взето хладен прием. Да се надяваме, че няма съвсем да се вледени.