— Не говоря за него. Имам предвид простите хорица, да речем като мене.
— Ясно. По-ясно. Най-ясно. Сега ми се просветли главата. Впрочем, как е Тетето?
— Добре е. Има куче.
— Най-после и той да има нещо, което не носи доходи. Чувам, че си се сближил с него.
— Вярно е. Ако имаш предвид кучето. Приятелят ми мълчи известно време. После наново взема думата:
— Ще ме е яд, ако се провалиш. Но още повече ще ме е яд, ако изпълниш плана на онези.
На два пъти му правя знаци да млъкне, но той нехае.
— Бориславе, викам, що не вземеш да разходиш кучето.
— Мързи ме.
— Гледай само да не те ухапе.
— По-добре ти се пази от него. Впрочем, забравих, че сте приятели.
Стигнал е вече до етапа, когато въобще не му пука дали го подслушват или не.
— Все пак трябва да разходим животното — настоявам подир известно мълчание.
— По това време ли? — недоволства Борислав. Накрая кандисва да стане и да ме последва в полутъмната улица.
— Какво става всъщност с Манасиев? — питам го. — Усещам, че не е на кеф.
— Ту казват, че бил изхвърлен, ту — че бил уж пред изхвърляне, но все се мотае край службите. Използва връзките си и хаоса, за да се прави на необходим с огромния си професионален опит. Нали знаеш колко го бива за оперативна работа.
— Може и да го бива. Зависи за каква.
— Що не си остана във Виена, ами се върна да ми нарушаваш дрямката с такива въпроси. Вече съм почнал да забравям кой съм и откъде съм. Само там е спасението: да забравиш. Понеже, както големците сега казват „със стари фльорци нов бардак не става“. Старите фльорци, то се знае, сме ние. Те са новаторите.
— Не го вземай навътре — опитвам се да го успокоя. — Такъв си е редът. Свой, не свой, употребяват те и те изхвърлят. Не че имат нещо специално против тебе, но вече не им влизаш в работа. Компрометиран си. Ама че си компрометиран, защото тъкмо на тях си им служил, какво значение.
— Хайде да се прибираме, че кучето ще настине — предлага Борислав. — Чудя ти се само с кой акъл си напуснал светлата Виена, за да се натикаш отново в тая тъмница.
— Най-трудно го понасям това време, когато нито е лято, нито е есен — говори Алата, додето се движим с него на сикиме по „Раковски“.
Не е на сикиме. Приятелят ми е открил някакво достъпно за такива като нас заведение, сбутано на някакъв втори етаж до площад „Славейков“.
— Събират се журналисти, главно от третата възраст, та и ние можем да се мушнем между тях. Инак — къде? Навън дъждовно, вътре — скъпо. Тук поне — евтино и почти топло.
Малките стаи в бившия апартамент са задръстени с маси, а масите са плътно обсадени от хора в старчески якета. Атмосферата — почти задушевна, с гъст мирис на тютюн, ракия менте и мокри дрехи.
— Още едно предимство — обяснява ми Алата, — няма защо да се боиш от звукозаписи. Не, че не подслушват, обаче гюрултията е такава, та нищо не се разбира.
— Ама и ние не се разбираме.
— Само в началото е така. После свикваш. Само трябва да викаш по-силно.
Изпиваме по сто грама от ментето, оправяме вкуса на метилов алкохол с по чаша кафе и се опитваме да бъбрим за туй — онуй, като напрягаме гласните си струни.
— Допускам, че тук не е същото, като във Виена — забелязва Алата на излизане. — Но разликата ти по-добре би могъл да я оцениш. Аз не съм от вас миропомазаните, за които да идат на Запад, е все едно, като да вземат трамвая за Княжево.
С помощта на виковете, разменяни горе в журналистическото кафене, съм се опитал да поговоря с приятеля си по някои подробности от финансово — стопански характер, обаче излиза, че той е запознат с тях не по-добре от мен.
— Разбирам какво те интересува, но си сбъркал адреса. Ще ти пратя Весо Контрола, знаеш го. Той ще те осведоми. Ти определи само мястото и времето, другото остави на мене.
— Не е ли прекалено луксозно това заведение? — пита Контрола, като предпазливо се оглежда.
— Какво му е луксозното. Най-обикновена закусвалня.
— Мисълта ми е да не би излишно да се охарчите.
— Няма такава опасност. Цените тук са народни. Или почти.
— Вие по-добре знаете. Аз лично от много време не съм влизал в заведение.
Под „много време“ вероятно подразбира „много години“.
— Как можеш да се вълнуваш от такива дребни въпроси, след като си работил с милиони? — питам, преминал неусетно на „ти“.
— С милиони работеха онези, дето ги получаваха и ги харчеха — уточнява Весо. — Аз лично съм работил само с цифри. Сам знаете, че цифрите, колкото и да са големи, не стават за харчене.
Избрал съм ранния следобеден час на съботния ден, когато заведението е по-спокойно. Иначе е доста оживено. Дечурлига и младежи се стичат тук, привлечени от легендарните Кентъкски пилета които, като всички индустриално приготвени храни, са доста безвкусни.