— Предполага се, че към десет някой трябва да намине и да го вземе — отвърна Едгар.
Бош погледна към часовника на стената. Беше едва девет.
— Имате ли нещо против да преснимам това? Просто в случай, че разследването потъне в онази черна дупка във ФБР.
— Заповядай — каза Едгар.
— Саласар прати ли вече протокол? — попита Хари.
— За аутопсията ли? — каза Райдър. — Не още. Освен ако още не е в разпределителното.
Бош не им каза, че ако протоколът е бил там, федералните някак си са го взели. Занесе дневника при ксерокса и извади купчината доклади. После настрои машината да копира и двете страни на оригиналните документи и пъхна купчината в отделението за автоматично поемане. Преди да почне, той провери дали има достатъчно хартия. Накрая натисна стартиращия бутон и зачака. В града имаше верига за фотокопиране, която бе дарила машината на участъка и редовно се грижеше за поддръжката й. Това беше единственият модерен уред в бюрото, на който можеше да се разчита. Десет минути по-късно дневникът бе преснет. Бош прибра оригиналните документи обратно в папката и я върна в кашона на бюрото на Едгар. След това взе нова папка от шкафа с канцеларски материали, постави материалите вътре и я остави в едно от чекмеджетата в шкафа, върху който беше залепена визитната му картичка. Накрая каза на двамата си партньори къде е в случай, че им потрябва.
— Хари — тихо рече Райдър. — Имаш намерение да поработиш малко по случая на своя глава, нали?
Той я изгледа за миг. Не знаеше какво дай отговори. После се сети за връзката й с Билетс. Трябваше да е предпазлив.
— Ако е така — продължи тя, навярно доловила колебанието му, — искам и аз да участвам. Знаеш, че бюрото няма да направи нищо повече. Ще оставят нещата както са си.
— И аз се включвам — прибави Едгар.
Бош отново се поколеба, като местеше поглед между двамата. После кимна.
— Какво ще кажете да се срещнем в „Мъсоус“ в дванайсет и половина? — попита той. — Аз черпя.
— Ще бъдем там — отвърна Джери.
Когато се върна на бюрото си, той видя през стъкления прозорец на кабинета, че Билетс е свършила телефонния си разговор и преглежда някакви документи. Вратата беше отворена и Бош влезе вътре, като почука по дървената каса.
— Добро утро, Хари. — Тя говореше и се държеше някак замислено, сякаш се срамуваше, че сега той е на регистратурата. — Случило ли се е нещо, за което трябва незабавно да науча?
— Мисля, че не. Няма почти нищо интересно. Хм, из големите хотели пак се е появил крадец. Поне ми се струва, че е един човек. Снощи е извършил обир в „Шато“, после в „Хият“. Хората изобщо не са се събудили. Почеркът изглежда един и същ.
— Жертвите известни ли са?
— Мисля, че не, но и аз не чета клюкарските списания. Може да не позная някоя известна личност, ако дойде и ме удари.
Тя се усмихна.
— Какви са щетите?
— Не зная. Още не съм свършил с тази купчина. Не съм дошъл за това. Просто исках пак да ти благодаря, че вчера се застъпи за мен.
— Това едва ли може да се нарече застъпване.
— Може и още как. При тези обстоятелства онова, което каза и направи, беше все едно да си сложиш главата в торбата. Благодарен съм ти.
— Е, както вече ти казах, направих го, защото не вярвам във всичко това. И колкото по-скоро отделът по вътрешните работи и бюрото се заровят в случая, толкова по-скоро ще престанат да вярват. Между другото, кога те викат?
— В два.
— Кой ще ти е защитник?
— Един познат от профсъюза, казва се Денис Дзейн. Опитен е и знае какво да прави. Познаваш ли го?
— Не. Но виж, съобщи ми, ако мога да ти помогна с нещо друго.
— Благодаря, лейтенант.
— Грейс.
— Да. Грейс.
Когато се върна на бюрото си, Бош си мислеше за срещата си с Частейн. Според правилника на управлението, щеше да го защищава представител на профсъюза, който всъщност бе детектив. Ролята му щеше да е почти аналогична на адвокат — щеше да съветва Хари какво да казва и как да го казва. Това беше първата официална стъпка от вътрешното разследване и дисциплинарния процес.
Когато вдигна поглед, детективът видя, че на регистратурата стои жена с младо момиче. Очите му бяха зачервени, долната му устна бе подута, като че ли в резултат на ухапване. Беше раздърпано и гледаше към стената зад Бош така, сякаш в нея има прозорец. Но нямаше.
Хари би могъл да ги попита с какво може да им помогне и без да става от бюрото, но отлично разбираше защо са там. БОШ се изправи и се приближи до регистратурата, така че да може да разговаря с тях поверително. Жертвите на изнасилване го натъжаваха най-много. Той знаеше, че не би могъл да издържи и месец в отделението, което се занимаваше с тези случаи. Всички жертви, които беше виждал, гледаха по този начин. Това бе признак, че всичко в живота им вече се е променило, при това завинаги.