— Да, да, да — каза Бош. — Сигурен съм, че на записа това ще прозвучи страхотно за онзи, който го слуша. Имам чувството, че навярно нощем си седиш и сам си го слушаш. За кой ли пореден път. И след известно време започваш да си вярваш. Но нека те попитам нещо, Частейн. Кой контролира онзи, който контролира полицията?
Бош се изправи и Дзейн го последва. Разпитът свърши.
След като си тръгна от ОВР и благодари на Дзейн за помощта му, Бош слезе на третия етаж до лабораторията на ОНИ, за да се срещне с Арт Донован. Криминологът тъкмо се връщаше от местопрестъпление, подреждаше пликовете с веществени доказателства и ги проверяваше по инвентарния списък. Когато детективът приближи, той вдигна поглед.
— Как влезе тук, Хари?
— Зная комбинацията.
Знаеха я повечето детективи, които работеха в центъра. Бош не беше там от пет години, но все още не я бяха сменили.
— Разбирам — каза Донован. — Ето как почват неприятностите.
— Какви неприятности?
— Ти влизаш тук, докато аз се занимавам с веществените доказателства. После някой гаден адвокат казва, че не били валидни, и аз ставам за посмешище по националната телевизия.
— Това е параноя, Арти. Пък и поне още пет години няма да станем свидетели на нов процес на века.
— Много смешно. Какво искаш, Хари?
— Ти си вторият човек за днес, който ми казва, че съм смешен. Какво става с отпечатъците ми от подметка и с всички останали материали?
— От случая Алайзо ли?
— Не, от случая Линбърг. Ти от кой мислиш?
— Ами чух, че вече не се занимаваш с него. Предполага се, че трябва да приготвя материалите за ФБР.
— Кога ще дойдат да ги вземат?
Донован за първи път вдигна поглед от работата си.
— Просто казаха, че ще пратят някого до пет.
— Значи докато се появят, случаят си е мой. Какво става с отпечатъците от подметка, които открихме?
— Няма нищо особено. Пратих копия в криминологичната Лаборатория на бюрото във Вашингтон, за да видят дали няма Да успеят да ги идентифицират.
— И?
— И нищо. Не са ми отговорили. Бош, всички управления в страната им пращат материали. Знаеш го. И ти е ясно, че Не захвърлят всичко останало, когато получат нещо от лосанджелиската полиция. Навярно ще ми отговорят следващата седмица. Ако имам късмет.
— По дяволите.
— Във всеки случай, вече е прекалено късно да се свързвам с източното крайбрежие. Може би в понеделник. Не знаех, че изведнъж са станали толкова важни за теб. Общуване, Хари, това е тайната. Трябва някой път да го опиташ.
— Няма значение, имаш ли други копия.
— Да.
— Можеш ли да ми ги дадеш?
— Естествено, но ще трябва да почакаш двайсетина минути, за да свърша с това.
— Хайде, Арти, навярно са в някой шкаф. Ще ти отнема само трийсет секунди.
— Я ме остави на мира — ядосано отвърна Донован. — Говоря сериозно, Хари. Да, в шкаф са и наистина ще ми отнеме само половин минута да ти ги донеса. Но ако оставя това, което правя, сигурно ще ме разпънат на кръст, когато давам показания за този случай. Спокойно мога да си представя как някой разярен от справедлив гняв гаден адвокат ме пита: „И казвате на съдебните заседатели, че докато сте се занимавали с веществените доказателства от този случай, сте станали и сте се захванали с доказателства от друг, така ли,?“ И вече не е нужно да си Ф. Лий Бейли, за да го кажеш така, че съдебните заседатели да ти повярват. А сега ме остави на мира. Върни се след половин час.
— Добре, Арти, ще те оставя на мира.
— И когато идваш, позвъни. Недей да влизаш направо. Трябва да променим тази комбинация.
Последните му думи бяха отправени по-скоро към самия него, отколкото към Бош.
Бош излезе и взе асансьора, за да слезе долу и да изпуши една цигара навън. Трябваше да отиде чак на тротоара, защото правилникът на управлението вече не позволяваше да стоиш и да пушиш пред вратата на центъра „Паркър“. Толкова много от работещите там полицаи бяха пушачи, че често пред главния вход на сградата се събираше тълпа и нагоре постоянно се издигаха сини кълба дим. Началникът смяташе, че това е грозно, и заповяда, ако някой излиза навън да пуши, да напуска територията на управлението. Сега тротоарът по ул. „Лос Анджелис“ често приличаше на момент от профсъюзна акция — пълен с полицаи, някои дори в униформи, които се разхождаха насам-натам пред сградата. Липсваха им единствено лозунги. Носеше се слух, че началникът на полицията се е консултирал с градската прокуратура, за да види дали не може да забрани пушенето и по тротоара, но му отговорили, че той е извън границите на неговия контрол.