— Не си спомням.
На лицето й продължаваше да е изписано озадачено изражение. Беше добра актриса. Бош трябваше дай го признае. Може и да не бе успяла в киното, но когато се налагаше, играеше майсторски.
— Откровено казано, те са мафиоти — продължи детективът. — Организирана престъпност. И изглежда, че съпругът ви дълго време е работил за тях. Взимал е пари от вегаската мафия и ги е влагал във филмите си. Изпирал ги е. После им ги е връщал, като е оставял част за себе си. Става дума за много пари и отначало тъкмо това ни подведе. Данъчната служба е щяла да прави ревизия на мъжа ви. Знаехте ли това?
— Ревизия ли? Не. Не ми е казвал за ревизия.
— Е, ние разбрахме за ревизията, която най-вероятно е щяла да разкрие незаконната му дейност. Тогава решихме, че хората, с които е бил забъркан, също са научили за това и че са го убили, за да не ги издаде. Само че вече не смятаме така.
— Не разбирам. Сигурни ли сте? Струва ми се очевидно, че тези хора са замесени в убийството му.
Този път мъничко преиграваше. Гласът й бе прекалено припрян.
— Както казах, и ние си мислехме така. Още не сме се отказали напълно от тази възможност, но засега следите сочат в друга посока. Мъжът, когото арестувахме във Вегас, онзи Гоушън, за когото споменах, изглеждаше много вероятен убиец, трябва да го призная. Но после се оказа, че има желязно алиби. Не може да е бил той, г-жо Алайзо. Очевидно някой друг е положил огромни усилия, за да ни насочи към него, даже е подхвърлил пистолет в дома му, но ние сме сигурни, че не е той.
Тя се втренчи за миг в него с мътен поглед и поклати глава. После допусна първата си истинска грешка. Би трябвало да отговори, че ако не е бил Гоушън, навярно е вторият, за когото беше споменал Бош, или някой друг мафиот. Но жената мълчеше и това инстинктивно му подсказваше, че й е известно за инсценировката около Линдъл. Сега вече Вероника знаеше, че планът й не е успял, и в главата й навярно цареше пълен хаос.
— В такъв случай какво ще правите? — най-после попита тя.
— А, наложи се да го освободим.
— Не, искам да кажа с разследването.
— Ами, започваме почти от нулата. Предполагаме, че става дума за предварително планиран грабеж.
— Казахте, че не са му взели часовника.
— Точно така. Но с разследването в Лас Вегас не сме си изгубили времето съвсем безрезултатно. Открихме, че когато онази вечер е пристигнал, съпругът ви е носил със себе си много пари. Готвел се е да ги вложи в компанията си. Да ги изпере. Били са много пари. Близо един милион долара. Носил ги е за…
— Един милион долара?
Това бе втората й грешка. За Бош акцентът върху „милион“ и удивлението й издаваха, че е знаела точно колко пари има в куфарчето на Тони Алайзо. Вероника очевидно беше развълнувана. Детективът предполагаше — и се надяваше — че тя се чуди къде са останалите пари.
— Да — отвърна той. — Разбирате ли, човекът, който е дал парите на съпруга ви, онзи, когото отначало смятахме за заподозрян, е агент от ФБР, внедрил се в организацията, за която е работел мъжът ви. Така или иначе, той ни каза, че съпругът ви е носел един милион долара. В брой. Били са толкова много, че не е успял да ги събере в куфарчето си. Наложило се е да сложи около половината в пътния си сак.
Той замълча за няколко секунди. Отлично разбираше драмата, която се разиграваше във вътрешния й театър. Погледът й се рееше някъде надалеч. Бош си спомняше този поглед от филма й. Но този път всичко ставаше в действителност. Разговорът им все още продължаваше, но тя вече кроеше планове. Хари ясно можеше да го види.
— ФБР белязало ли е парите? — попита Вероника. — Искам да кажа, могат ли да ги проследят?
— Не, за съжаление агентът не е разполагал с достатъчно време. Честно казано, били са прекалено много. Но му ги е дал в офис, в който е имало скрита камера. Няма съмнение, Тони си е тръгнал с един милион долара. Хм…
Бош замълча, за да отвори куфарчето си и да се консултира за кратко с една от папките.
— … всъщност са били един милион седемдесет и шест хиляди. Всичко в брой.
Вероника кимна и сведе поглед към пода. Бош я наблюдаваше, но в този момент му се стори, че някъде от вътрешността на къщата дочува шум. Внезапно му дойде наум, че вътре може да има някой друг. Изобщо не се бяха сетили да я попитат.
— Чухте ли това? — каза той.
— Кое?
— Стори ми се, че чух нещо. Сама ли сте в къщата?
— Да.
— Стори ми се, че чух някакво тупване.
— Искате ли да поогледам? — предложи Едгар.
— А, не — бързо отвърна Вероника — … хм, сигурно е била котката.