Бош не си спомняше да е забелязал каквито и да е следи от котка по време на предишните си идвания. Той хвърли поглед към Киз и видя, че тя почти недоловимо поклаща глава, за да му покаже, че също не си спомня такова нещо. Детективът реши за момента да остави нещата така.
— Както и да е — каза той, — затова обикаляхме наоколо и дойдохме при вас. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Може да се покриват с някои от въпросите, които вече сме ви задавали, но както казах, започваме всичко отначало. Няма да ви отнема още много време. После ще можете да идете до конюшнята.
— Добре. Питайте.
— Имате ли нещо против първо да пийна малко вода?
— Не, разбира се, че не. Извинете ме, трябваше да ви попитам. Някой друг желае ли нещо?
— Не, благодаря — отвърна Едгар.
— Аз също не искам — каза Райдър.
Вероника Алайзо се изправи и тръгна към коридора. Бош й даде малко преднина и я последва.
— Всъщност вие попитахте — рече иззад нея той. — Но аз отказах. Не мислех, че ще ожаднея.
В кухнята тя отвори един от шкафовете и извади чаша. Хари се огледа. Помещението беше голямо, с блестящи стоманени повърхности и плотове от синкав гранит. Мивката се намираше по средата.
— Ще си налея от чешмата — каза той, взе чашата от ръката й и я напълни.
Бош се обърна, облегна се на плота и отпи глътка вода. После изля остатъка и остави чашата на плота.
— Искате ли нещо друго?
— Не. Само имах нужда да си изплакна устата.
Той се усмихна. Лицето на Вероника остана безизразно.
— Ами тогава да се върнем в дневната — предложи тя.
— Разбира се.
Детективът тръгна след нея. Точно преди да излезе, той се обърна и плъзна поглед по сивите плочки на пода, но не откри онова, което смяташе, че би трябвало да е там.
През следващите петнайсет минути Бош й задаваше въпроси, които в по-голямата си част й бе задавал пет дни преди това и които вече нямаха голямо значение за разследването. Полагаше последните щрихи от плана си. Капанът вече беше заложен и по този начин Хари внимателно отстъпваше назад. Накрая, когато реши, че е питал достатъчно, той затвори бележника си — бе си водил записки, които никога повече нямаше да погледне — и се изправи. Благодарни за отделеното време и Вероника изпрати тримата детективи до вратата. Бош вървеше последен и когато застана на прага, тя се обърна към него. Хари някак си знаеше, че ще го направи. Жената просто трябваше да изиграе ролята си докрай.
— Дръжте ме в течение, детектив Бош. Моля ви, дръжте ме в течение.
Той се обърна и я погледна.
— О, разбира се. Ако стане нещо, вие първа ще научите.
Бош откара Едгар и Райдър обратно при колата им. Докато не спряха зад нея, тримата не споменаха за разговора.
— И какво мислите? — попита Хари, като извади цигарите си.
— Мисля, че захапа въдицата — отвърна Едгар.
— Да — съгласи се Райдър. — Ще стане интересно.
Бош запали цигара.
— Ами котката? — подметка той.
— Какво? — попита Едгар.
— Онзи шум в къщата. Тя каза, че била котката. Но на пода в кухнята нямаше панички за домашни животни.
— Може да са били навън — предположи Едгар.
Бош поклати глава.
— Мисля, че хората, които гледат котки в дома си, ги хранят вътре — отвърна той. — По тези хълмове е задължително. Има койоти. Във всеки случай не обичам котки. Алергичен съм към тях. Обикновено познавам дали някой има котка. И мисля, че Вероника няма. Киз, ти също не си виждала там котка, нали?
— Миналия вторник бях там цяла сутрин, но изобщо не видях котка.
— Значи смяташ, че може да е бил онзи тип, така ли? — попита Едгар. — Онзи, заедно с когото е действала?
— Може би. Смятам, че там имаше някой. Може да е бил адвокатът й.
— Не, адвокатите не се крият така. Те се появяват и започват да спорят.
— Прав си.
— Не трябва ли да наблюдаваме къщата, за да видим кой излиза? — предложи Едгар.
Бош се замисли за миг.
— Не — отвърна той. — Ще ни забележат и ще разберат, че историята с парите е само примамка. По-добре да ги оставим така и да си вървим. Трябва да се приготвим.
7
По време на службата му във Виетнам основната задача на Бош беше да води войната в мрежата от тунели под селата в провинция Ку Чи, да влиза в мрака, който наричаха „черното ехо“, и да излиза навън жив. Но работата в тунелите свършваше бързо и той прекарваше дните между отделните мисии в храстите, сражавайки се и чакайки под покрова на джунглата. Веднъж заедно с неколцина други останаха откъснати от частта си и Бош прекара нощта, седнал сред тръстиката, опрял гръб в гърба на едно момче от Алабама на име Донъл Фредрик и заслушан в стъпките на обикалящите наоколо виетнамски бойци. Те седяха и чакаха всеки момент да ги открият. Не можеха да направят нищо друго, а врагът бе прекалено многоброен, за да се бият с него. Затова чакаха и минутите се точеха като часове. Всички оцеляха, макар че по-късно Донъл загина в окопите от директно попадение на минохвъргачка — приятелски огън. Бош винаги беше смятал, че онази нощ в тръстиката е преживял истинско чудо.