Замислен за нея, той остана неподвижен, все още притиснал слушалката до ухото си. И изведнъж чу гласа й.
— Ти ли си, Хари?
— Елиънър?
— Тук съм, Хари.
— Защо не вдигаше телефона?
— Мислех, че не търсят мен.
— Кога се прибра?
— Снощи. Чаках те. Благодаря ти, че си оставил ключа.
— Моля… Елиънър, къде беше?
Последва кратко мълчание.
— Ходих до Вегас. Трябваше да прибера колата си… да закрия банковата си сметка, такива неща. А ти къде беше цяла нощ?
— На работа. Имаме нов заподозрян. Арестувахме го. Ходи ли до апартамента си?
— Не. Нямаше защо. Просто свърших каквото трябваше и се върнах с колата.
— Съжалявам, че те събудих.
— Няма нищо. Тревожех се къде си, но не исках да те търся в службата, страхувах се да не прекъсна нещо.
Искаше му се да я попита как ще продължат оттук нататък, но ужасно се радваше, че се е върнала в дома му, и се боеше да не провали мига.
— Не зная още колко ще се бавя — каза той.
Бош чу, че тежките врати в задния коридор на участъка се отварят и после се захлопват. Към детективското бюро се запътиха стъпки.
— Трябва да тръгваш, нали? — попита Елиънър.
— Хм…
В стаята влязоха Едгар и Райдър. Жената държеше в ръце кафяв плик за веществени доказателства с нещо тежко вътре. Едгар носеше затворен кашон, върху който някой беше написал с флумастер „Коледа“. Младият детектив широко се усмихваше.
— Да — каза Бош. — Мисля, че трябва да вървя.
— Добре, Хари. До скоро.
— Там ли ще бъдеш?
— Да.
— Добре, Елиънър, ще се върна колкото мога по-скоро.
Той затвори и погледна към двамата си партньори. Едгар продължаваше да се усмихва.
— Носим ти коледен подарък, Хари — каза той. — Направо сме натикали Пауърс в този кашон.
— Намерили сте обувките, така ли?
— Не. Не обувките. Намерихме нещо по-добро.
— Покажете ми го.
Едгар отвори капака на кашона и извади дебелата хартия, която покриваше съдържанието му. После го наведе така, че Бош да може да погледне вътре. Детективът подсвирна.
— Честита Коледа — каза Едгар.
— Преброихте ли ги? — попита Хари, без да откъсва поглед от пачките банкноти, прихванати с гумени ленти.
— На всяка пачка е обозначена сумата — отвърна Райдър. — Събери ги и ще получиш четиристотин и осемдесет хиляди. Очевидно са всички.
— Не е лош подарък, а, Хари? — възбудено рече Едгар.
— Не. Къде бяха?
— На тавана — отвърна Едгар. — Едно от последните места, които претърсихме. Когато си подадох главата горе, кашонът просто си стоеше там пред мен.
Бош кимна.
— Добре, какво друго носите?
— Под дюшека му открихме това.
Едгар извади от плика купчина снимки. Бяха големи и в долния им ляв ъгъл бяха отпечатани датите им. Бош ги остави на масата пред тях и започна да ги разглежда, като внимателно ги хващаше за ъгълчето. Надяваше се Едгар да ги е пипал по същия начин.
На първата снимка се виждаше Тони Алайзо, който влиза в някакъв автомобил пред „Мираж“. На втората се приближаваше до вратата на „При Доли“. Следващите го показваха да разговаря пред клуба с мъжа, когото жертвата беше познавала като Люк Гоушън. Тези снимки бяха правени нощно време и от разстояние, но неоновите реклами на клуба ярко осветяваха околността и Алайзо и Гоушън лесно се разпознаваха.
После идваха снимки на същото място, но от друга дата. Те показваха млада жена, която излизаше от клуба и се приближаваше до колата на Алайзо. Бош я позна. Това бе Лейла. Имаше и снимки на Тони и Лейла край басейна в „Мираж“. На последната Тони навеждаше силно загорялото си тяло над шезлонга на Лейла и я целуваше по устата.
Детективът вдигна поглед към Едгар и Райдър. Джери продължаваше да се усмихва. Лицето на Райдър беше сериозно.
— Точно както си мислехме — рече Едгар. — Проследил е нашия човек във Вегас. Това означава, че е разполагал с необходимата информация, за да замисли всичко. Заедно с вдовицата. Опипахме ги, Хари.
— Може би. — Бош погледна към Райдър. — Какво ти е, Киз?
Тя поклати глава.
— Не зная. Просто изглежда прекалено лесно. Жилището му беше много чисто. Нямаше стари обувки, нямаше и следа, че Вероника изобщо е ходила там. После съвсем лесно открихме тези неща. Като че ли се предполагаше, че трябва да ги открием. Искам да кажа, защо ще си прави труда да се избави от обувките, но ще остави снимките под дюшека? Разбирам, че е искал парите да останат при него, но ми се струва съвсем неубедително да ги скрие на тавана.
Тя махна с ръка към снимките и банкнотите. Бош кимна в знак на съгласие и се отпусна назад на стола си.
— Струва ми се, че си права — каза той. — Пауърс не е чак толкова глупав.