— Господи, и досега не са го открили?
— Това стана преди около осем часа. Няма и следа от него.
— Къде ли би могъл да отиде с патрулна кола и униформа?
— А, той е изоставил колата — вече я откриха — и се съмнявам, че още е в униформа, където и да е. Изглежда, че е симпатизирал на крайно десните сили, онези с превъзходството на бялата раса и прочее. Навярно познава хора, които биха му дали дрехи, без да задават излишни въпроси.
— Ега ти ченгето.
— Да. Странно е. Той откри трупа, нали разбираш, миналата седмица. И понеже беше ченге, аз изобщо не си помислих за него. Още тогава разбрах, че е боклук, но гледах на него единствено като на ченгето, открило трупа. И той трябва да го е знаел. Точно на това е разчитал — че ще бързаме на онази площадка. Хитро го е замислил.
— Може да го е замислила тя.
— Да. По-вероятно да е била тя. Но така или иначе, сега се чувствам… хм, не зная, по-разстроен или разочарован, че тогава не съм му обърнал внимание, отколкото, че днес го изпуснахме. Трябваше да го забележа. В повечето случаи убиецът е точно онзи, който открива трупа. Униформата му ме накара да забравя този факт.
Елиънър се изправи от масата и се приближи до него. Тя обви ръце около врата му и му се усмихна.
— Ще го хванеш. Не се тревожи.
Той кимна. Двамата се целунаха.
— Какво искаше да кажеш преди малко? — попита Елиънър. — Когато и двамата едновременно започнахме да говорим.
— А… Вече не си спомням.
— Значи не е било нещо важно.
— Исках да ти кажа да останеш при мен.
Тя сведе глава на гърдите му, така че Бош не можеше да вижда очите й.
— Хари…
— Просто да видим как ще тръгне. Чувствам се така… сякаш всичките тези години изобщо не ги е имало. Искам… Просто искам да сме заедно. Мога да се грижа за теб. Тук ще се чувстваш в безопасност и ще разполагаш с колкото време ти трябва, за да започнеш отначало. Да си намериш работа, да правиш каквото искаш.
Тя отстъпи назад и го погледна в очите. Сега предупреждението на Ървинг беше последното нещо, за което си мислеше Бош. Единственото, което го интересуваше в момента, бе да я задържи при себе си и да направи всичко, за да постигне това.
— Но минаха много години, Хари. Не можем да ги забравим просто така изведнъж.
Той кимна и сведе очи. Знаеше, че е права, но въпреки всичко не го интересуваше.
— Искам те, Хари — продължи Елиънър. — Теб и никой друг. Но не искам да бързаме. Трябва да сме сигурни. И двамата.
— Аз вече зная, че съм сигурен.
— Само така си мислиш.
— Санта Моника е толкова далеч оттук.
Тя се усмихна, после се засмя и поклати глава.
— В такъв случай, ще ти се налага да оставаш да спиш там, когато ми идваш на гости.
Той отново кимна и двамата се прегърнаха.
— Способна си да ме накараш да забравя много неща, знаеш ли го? — прошепна в ухото й Хари.
— И ти — отвърна Елиънър.
Докато се любиха, телефонът иззвъня, но онзи, който се обаждаше, не остави съобщение на телефонния секретар. По-късно, когато Бош излезе от банята, Елиънър му съобщи, че някой отново е звънял, но без да остави съобщение.
Накрая, докато тя кипваше вода за спагетите, телефонът иззвъня за трети път и Бош вдигна слушалката, преди да се включи секретарят.
— Хей, Бош?
— Да, кой се обажда?
— Рой Линдъл. Помниш ли ме — Люк Гоушън?
— Помня те. Ти ли ме търси на два пъти преди известно време?
— Да, защо не отговори?
— Бях зает. Какво искаш?
— Значи е била кучката, а? — Какво?
— Жената на Тони.
— Да.
— Ти познаваше ли онзи тип Пауърс?
— Не съвсем. Просто съм го мяркал наоколо.
Бош не искаше да му казва нищо, което агентът още не знаеше.
Линдъл отегчено въздъхна.
— Да, Тони веднъж ми каза, че повече се страхувал от жена си, отколкото от Джоуи Маркс.
— Така ли? — внезапно заинтригуван попита Бош. — Кога ти го е казал?
— Не зная. Една нощ разговаряхме в клуба и той просто ми го каза. Спомням си, че заведението вече беше затворено. Той чакаше Лейла и си приказвахме.
— Много ти благодаря, че ми го казваш, Линдъл. Какво друго е споделял с теб?
— Хей, нали сега ти го казвам, Бош. И без това преди не можех. Играех роля, човече, и в тази роля не се предвижда да изпускаш пред ченгетата каквото и да е. А пък после… е, после си мислех, че се опитваш да ме прецакаш. И тогава не исках да ти казвам нищо.
— Но сега вече не е така.
— Да, прав си. Виж, Бош, можех изобщо да не ти се обадя. Но го правя. Мислиш ли, че някой друг от бюрото ще си признае, че сигурно е допуснал грешка по отношение на теб? Няма начин. Но стилът ти ми харесва. Искам да кажа, че даже след като ти отнеха случая, ти не се отказа. И после откри онзи скапаняк. Това говори за смелост и стил, Бош. Разбирам това.