— Сигурен ли си?
— Виж, изобщо не съм чувал за такъв човек, разбираш ли? Трябва да вървя.
Когато остави слушалката на място, детективът отвори куфарчето си върху масата в трапезарията и извади бележника си, за да си запише някои от нещата, казани от Линдъл. Елиънър се появи от кухнята с прибори и салфетки в ръце.
— Кой беше?
— Линдъл.
— Кой?
— Агентът, който играеше ролята на Люк Гоушън.
— Какво искаше?
— Да се извини, предполагам.
— Звучи ми необичайно. Обикновено бюрото не се извинява за каквото и да е.
— Разговорът не беше официален.
— А. Просто мъжки разговор.
Бош се усмихна, защото Елиънър бе права.
— Какво е това? — попита тя, когато остави приборите на масата и извади касетата с „Фатална страст“ от куфарчето му. — А, не беше ли един от филмите на Тони Алайзо?
— Да. Част от законната му холивудска фасада. Един от филмите, в които участва Вероника. Трябваше да го върна на Киз.
— Гледал ли си го?
Бош кимна.
— Бих искала и аз да го гледам. Хареса ли ти?
— Адски е слаб, но ако искаш, довечера можем да го пуснем.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Сигурен съм.
По време на вечерята Бош подробно й разказа за случая. Елиънър му зададе няколко въпроса и накрая потънаха в спокойно мълчание. Болонският сос и спагетите, които беше приготвила, бяха фантастични и Хари наруши тишината, за да й го каже. Тя бе отворила бутилка червено вино, което също бе превъзходно.
После двамата оставиха съдовете в мивката и отидоха в дневната да гледат филма. Бош седеше с ръка, вдигната на облегалката на дивана. Дланта му леко докосваше шията на Елиънър. Беше му досадно да гледа за втори път филма и мислите му бързо се понесоха към събитията от деня. Парите задържаха вниманието му най-дълго. Чудеше се дали Вероника вече ги е взела, или са някъде, където трябва да иде, за да ги прибере. Не бяха в местна банка, реши той. Вече бяха проверили банките в града.
Значи оставаше Лас Вегас. Документите на Тони Алайзо показваха, че през последните десет месеца е ходил само там. Ако бе имал скрити пари, той трябваше да разполага с достъп до тях. Щом парите не бяха тук, значи бяха там. И тъй като до днес Вероника не беше напускала дома си, Бош реши, че още не ги е взела.
Телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Той се изправи и отговори от кухнята, за да не пречи на Елиънър. Търсеше го Ханк Майер от „Мираж“, но гласът му звучеше необичайно. Като на уплашено момче.
— Детектив Бош, мога ли да ви се доверя?
— Естествено, че можете, Ханк. Какво има?
— Стана нещо. Искам да кажа, че нещо се появи. Хм, заради вас научих нещо, което, струва ми се, не би трябвало да зная. Иска ми се всичко това… Не зная какво да…
— Почакайте, почакайте, Ханк. Просто се успокойте и ми кажете какво е станало. Успокойте се. Разкажете ми и ще решим проблема. Независимо какъв е.
— В момента съм в кабинета си. Потърсиха ме вкъщи, защото бях оставил специална бележка в компютъра за онзи залог на вашия човек.
— Ясно.
— Ами тази вечер някой е осребрил фиша.
— Добре, някой го е осребрил. И кой?
— Нали разбирате, оставих в компютъра съкращението на данъчната служба. В смисъл, че трябва да поискат приносителят на фиша да покаже шофьорската си книжка и да вземат номера на социалната му осигуровка, нали разбирате, заради данъците. Поставих бележката, въпреки че фишът беше само за 3500 долара.
— Добре, и кой го е осребрил?
— Мъж на име Джон Галвин. Дал е адрес във Вегас.
Бош се наведе над масата и силно притисна слушалката до ухото си.
— Кога е станало това? — попита той.
— В осем и половина тази вечер. Преди по-малко от два часа.
— Не разбирам, Ханк. Защо това ви тревожи толкова?
— Ами оставих инструкции в компютъра да ми съобщят вкъщи веднага щом някой осребри фиша. Съобщиха ми. Дойдох тук и проверих кой го е осребрил, за да ви съобщя колкото е възможно по-скоро, после отидох направо във ви-деозалата. Исках да видя този Джон Галвин, нали разбирате, ако сме имали късмета да го заснемем ясно.
Той замълча. Трябваше да му тегли думите с ченгел.
— И? — попита Бош. — Кой беше, Ханк?
— Бяхме го заснели ясно. Оказа се, че познавам Джон Галвин, но не под това име. Хм, както знаете, едно от задълженията ни е да сътрудничим на органите на реда, да поддържаме връзка и да помагаме, когато можем и за каквото…
— Да, Ханк, зная. Кой беше той?
— Видях записа. Беше много чист. Познавам Джон Галвин. Той е от Метро, капитан. Казва се…