Бош помоли Кинг да му изброи всички казина в града, които знае, че предлагат истински покер, после му благодари и го освободи.
— Знаете ли, съмнявам се, че ще откриете нещо друго за познанството й с Тони, освен че се поздравяват и само толкова.
— И защо?
— Прекалено е стара. Красива е, но е прекалено стара за Тони. Той си пада по младите.
Бош кимна. После замислен започна да се разхожда из казиното. Не знаеше какво да прави с Елиънър Уиш. Интересуваше го какво прави и обяснението на Кинг за това, че идвала веднъж седмично като че ли правеше познанството й с Алайзо достатъчно невинно. Но макар най-вероятно да нямаше нищо общо със случая, той изпитваше желание да разговаря с нея. Да й каже, че съжалява за това как са се развили нещата, за това, че той е бил причината да се развият така.
До рецепцията видя няколко телефона и се свърза с информацията. Попита за номера на Елиънър Уиш и получи автоматичен отговор, че не могат да му го дадат по молба на абоната. Бош се замисли за миг, после бръкна в джоба на якето си, намери визитната картичка, която му беше дал капитан Фелтън, и набра номера на пейджъра му. След това зачака с ръка на телефона, за да не го заеме някой друг. Телефонът иззвъня четири минути по-късно.
— Фелтън?
— Да, кой е?
— Бош. Нали си спомняте?
— Да. От Лос Анджелис. Още не съм получил данните за отпечатъците. Очаквам ги всеки момент.
— Не, не се обаждам за това. Чудех се дали вие или някой от хората ви има достатъчно връзки с телефонната компания, за да ми даде един номер и адрес.
— Няма ли го в указателя?
На Бош му се прииска да отговори, че в такъв случай не би се обаждал, но се отказа.
— Няма го.
— За кого става дума?
— За местна жителка. Жена, която е играла покер с Тони Алайзо в петък вечерта.
— И какво от това?
— Капитане, те са се познавали и аз искам да разговарям с нея. Ако не можете да ми помогнете, няма проблем. Ще намеря друг начин да я открия. Телефонирах ви, защото ми казахте да го направя, ако се нуждая от нещо. Ето от какво се нуждая. Можете ли да ми помогнете, или не?
Преди да отговори, Фелтън помълча няколко секунди.
— Добре, дайте ми името. Ще видя какво мога да направя. Къде ще бъдете?
— В движение съм. Да ви потърся ли аз?
Фелтън му даде домашния си номер и му каза да се обади след половин час.
Бош използва това време, за да иде до „Хара“ и да погледне в залата за покер. Елиънър Уиш не бе там. После се отправи към „Фламинго“. Той съблече якето си, защото все още беше много горещо. Скоро щеше да се стъмни и детективът се надяваше, че ще захладнее.
Откри я в казиното на „Фламинго“. Играеше заедно с петима мъже на масата от един до четири долара. Мястото от лявата й страна бе свободно, но Бош не седна там. Вместо това той се смеси с тълпата около рулетката и започна да я наблюдава оттам.
Лицето на Елиънър Уиш изразяваше пълна съсредоточеност върху картите. Бош виждаше, че мъжете, срещу които играе, скрито й хвърлят погледи. Фактът, че тайно й завиждаха, го изпълни със странно вълнение. През десетте минути, докато я гледаше, тя спечели една ръка — детективът бе прекалено далеч, за да види с какво е спечелила — и се отказа рано в пет други. Очевидно имаше голям късмет. Кутията пред нея беше пълна, а върху синия филц имаше още шест купчинки чипове.
След като видя, че Елиънър печели втора ръка — този път при големи залози — и раздавачката започна да бута към нея купчината сини чипове, Бош потърси с поглед телефон. Той телефонира в дома на Фелтън и получи номера и адреса на Уиш. Капитанът му каза, че адресът, някъде на булевард „Сандс“, не е далеч оттам и се намира в квартал с жилищни блокове, обитавани предимно от служители в казината. Детективът не му съобщи, че вече я е открил. Вместо това му благодари и затвори.
Когато се върна в залата за покер, нея я нямаше. Петимата мъже продължаваха да седят на масата, но раздавачката беше нова и мястото на Елиънър Уиш пустееше. Чиповете също бяха изчезнали. Бе ги осребрила и той я беше изпуснал. Бош мислено се изруга.
— Търсиш ли някого?
Той се обърна. Беше тя. На лицето й нямаше усмивка, само бегла нотка на раздразнение или навярно предизвикателност.
— Аз, хм… Елиънър… да, търсех теб.
— Никога не си можел да оставаш незабелязан. Видях те веднага щом се появи. Нямаше да стана от масата, но успях да прекарам онзи тип от Канзас. Мислеше си, че знае кога блъфирам. Нищичко не разбираше, как ли пък не. Точно като теб.
Езикът на Бош се завърза на възел. Не си бе представял нещата така и не знаеше как да продължи.