— Виж, Елиънър, аз, хм, просто исках да разбера как си. Не зная, просто…
— Точно така. Долетял си до Вегас само за да видиш какво правя, така ли? Какво става, Бош?
Детективът се огледа. Стояха в един от най-оживените участъци на казиното. От двете им страни минаваха играчи. Какофонията от тропането на игралните автомати и виковете на Радост или разочарование ги обгръщаха в хаос от гледки и звуци.
— Ще ти кажа. Искаш ли да идем да пийнем нещо или да вечеряме?
— Да пийнем.
— Знаеш ли някое спокойно място?
— Не тук. Последвай ме.
Излязоха от предната врата на казиното и тръгнаха в сухата жега на нощта. Слънцето вече напълно бе залязло и неоните осветяваха небето.
— В „Сийзърс“ има един спокоен бар. Без ротативки.
Тя го поведе оттатък улицата и двамата взеха маршрутно такси, което ги остави пред портала на „Сизърс пелис“. Минаха покрай рецепцията и влязоха в кръгъл бар, в който имаше само още трима клиенти. Елиънър се оказа права. Заведението беше оазис, в който не се играеше на покер или на ротативки. Просто бар. Бош си поръча бира, тя си взе скоч с вода. После запали цигара.
— Преди не пушеше — каза той. — Всъщност си спомням, чети…
— Това беше много отдавна. Защо си тук?
— Работя по един случай.
По време на пътуването до бара бе имал време да се успокои и да събере мислите си.
— По какъв случай и какво общо има той с мен?
— Няма нищо общо с теб, но ти познаваш жертвата. В петък си играла покер с него в „Мираж“.
Челото й се сбърчи от любопитство и смут. Бош си спомняше това изражение, спомняше си колко привлекателно му се беше струвало. Прииска му се да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Трябваше да си напомни, че сега тя е различна.
— Антъни Алайзо — каза той.
Детективът видя изписалата се на лицето й изненада и веднага повярва в искреността й. Бош не беше покерджия от Канзас, който не е в състояние да разпознае блъфа. Бе познавал тази жена и от изражението й можеше да е сигурен, че не е знаела за смъртта на Алайзо.
— Тони… — провлачено рече тя.
— Добре ли го познаваше, или просто сте играли заедно?
Тъмните й очи бяха далечни.
— Срещали сме се само там. В „Мираж“. В петък играя там. Тогава пристигат много нови пари и лица. Виждах го в казиното по няколко пъти месечно. Известно време си мислех, че и той е местен.
— Как разбра, че не е?
— Той ми каза. Преди два месеца седнахме да пийнем по нещо заедно. На масите нямаше свободни места. Записахме се в списъка на чакащите и казахме на Франк — това е момчето, което работи през нощта — да ни повика от бара, когато се освободи нещо. Та тогава изпихме по чаша заедно и той ми газа, че е от Лос Анджелис. Работел в киноиндустрията.
— И само това, нищо друго?
— Ами, да, каза и други неща. Доста разговаряхме. Обаче нямаше нищо особено. Просто убивахме времето, докато дойде нашият ред.
— Не сте ли се срещали някъде другаде?
— Не. Но какво ти става? Да не би да искаш да ми кажеш, че съм заподозряна, защото сме пили по чашка с онзи човек?
— Не, няма такова нещо, Елиънър. В никакъв случай.
Той извади собствените си цигари и запали. Келнерката, облечена в тога от бял и златист плат, им донесе чашите и известно време двамата мълчаха. Бош бе загубил увереността си и отново не знаеше какво да каже.
— Като че ли тази вечер доста ти вървеше — опита той.
— Повече от обикновено. Покрих си квотата и прекратих.
— Квотата ли?
— Винаги спирам, когато спечеля двеста долара повече, отколкото съм имала в началото. Не съм алчна и зная, че късметът не трае дълго. Никога не губя повече от сто долара и ако имам късмет да спечеля двеста, прекратявам за вечерта. Тази вечер свърших рано.
— Къде си се…
Той замълча. Знаеше отговора.
— Къде съм се научила да играя покер достатъчно добре, за да живея от него ли? Прекарай три и половина години зад Решетките и ще пропушиш, ще се научиш да играеш покер и още някои неща.
Тя го погледна право в очите, сякаш го предизвикваше да й отговори. След продължително мълчание, Елиънър извърна поглед и извади нова цигара. Бош й даде огънче.
— Значи иначе не работиш? Само покера?
— Точно така. Вече го правя почти година. Трудничко е да си намериш добра работа, Бош. Казваш им, че си бивш агент от ФБР, и очите им светват. После им казваш, че току-що си излязъл от федералния затвор, и край.
— Съжалявам, Елиънър.
— Няма нужда. Не се оплаквам. Изкарвам повече от достатъчно, за да живея, от време на време се запознавам с интересни хора, като твоя човек Тони, и не се налага да плащам данъци. От какво да се оплаквам, освен може би, че деветдесетина пъти в годината температурата тук стига до трийсет и пет градуса на сянка?