— Какви са тези снимки, Лъки?
— Това са всички момичета, с които съм бил. Ами ти бе, ченге? Чукал ли си толкова много? Бас слагам, че най-грозното от моите гаджета е по-готино от най-готината, с която изобщо си спал.
— Сега може би ще искаш да си мерим и пишките, а? Радвам се, че си бил задоволен откъм жени, Лъки, защото повече няма да има. Искам да кажа, естествено, че ще можеш да чукаш и да те чукат. Само че няма да е с жени, това имам предвид.
Гоушън замълча, докато смилаше думите му, Бош остави снимката на Лейла до кутията върху бюрото.
— Виж, Бош, просто ми обясни какво сте открили и аз ще ти кажа каквото знам, за да изясним положението. Тук сте сбъркали. Нямам нищо общо с това. Давай да свършваме и стига сме си губили взаимно времето.
Бош не му отговори. Върна се при гардероба и се вдигна на пръсти, за да види дали върху лавицата има нещо друго. Имаше. Малко парче плат, сгънато като носна кърпичка. Детективът го свали долу и го разгъна. Беше пропито с мазнина. Помириса го и веднага разбра какво е.
Той излезе от дрешника и хвърли парцалчето, което удари Гоушън по лицето и падна на леглото.
— Какво е това?
— Не зная. Какво е?
— Парцал с оръжейна смазка по него. Къде е пистолетът?
— Нямам пистолет. Това също не е мое. Никога преди не съм го виждал.
— Добре.
— Какво искаш да кажеш с това „добре“? Никога не съм го виждал, мамка му.
— Искам да кажа, добре, Гоушън. Това е всичко. Не се нервирай.
— Не мога да не се нервирам, като си пъхате носа под дюшека ми.
Бош се наведе над нощното шкафче. Отвори горното чекмедже и откри вътре празна цигарена кутия, чифт перлени обеци и неразпечатана кутия презервативи. Той я метна към Гоушън. Кутията отскочи от огромния му гръден кош и падна на пода.
— Нали ти е ясно, Гоушън, само това, че си ги купуваш, не означава, че правиш безопасен секс. Трябва и да си ги слагаш.
После отвори долното чекмедже. Беше празно.
— Откога живееш тук, Гоушън?
— Нанесох се веднага щом изритах сестра ти оттук. Изхвърлих я на улицата. Когато я видях за последен път, тя се предлагаше на „Фримънт“ пред „Кортес“.
Бош се изправи и го погледна. Гоушън се усмихваше. Искаше да го предизвика. Искаше да контролира нещата, макар и закопчан в белезниците на леглото. Дори това да му струваше малко кръв.
— Първо майка ми, сега и сестра ми, коя е наред, жена ми ли?
— Да, замислил съм нещо и за нея. Ще…
— Я млъквай. Не става, ясно ли ти е? Да не мислиш, че ще се вържа? Просто не можеш да ме заблудиш. Така че си спести усилията.
— Всички могат да се вържат, Бош. Запомни го.
Детективът го погледна, после влезе в банята. Беше голяма, с отделни вана и душ, почти като банята на Тони Алайзо в „Мираж“. Тоалетната се намираше в малко помещение зад вратата. Бош започна от нея. Бързо вдигна капака на казанчето, но не откри нищо необичайно. Преди да върне порцелановия капак на мястото му, той се наведе над сифона и погледна отзад. Онова, което видя, го накара незабавно да повика униформения полицай от стаята.
— Да, сър? — отвърна ченгето.
Младежът очевидно още нямаше двайсет и пет години. Черната му кожа имаше почти синкав оттенък. Той свободно държеше ръцете си на колана. Дясната му длан бе само на няколко сантиметра от пистолета. Стандартна поза. На табелката над джоба на гърдите му пишеше „Фонтенът“.
— Фонтенът, я погледни тук зад сифона.
Полицаят се подчини без дори да сваля ръце от колана си.
— Какво е това? — попита той.
— Според мен е пистолет. Сега се дръпни и ме остави да го извадя.
Бош изпъна длан и я пъхна в петсантиметровия процеп между стената и казанчето. Пръстите му напипаха найлонова торбичка, залепена със сив изолирбанд за гърба на сифона. Успя да я отлепи и я издърпа навън. После я показа на Фонтенът. Вътре имаше син метален пистолет със седем и половина сантиметров заглушител.
— Двайсет и втори калибър ли е? — попита униформеният полицай.
— О, да — отвърна Бош. — Иди да доведеш Фелтън и Айвърсън.
— Веднага.
Детективът го последва и се върна в стаята. Носеше торбичката с пистолета като рибар, който държи уловената риба за опашката. Когато влезе в спалнята, не можа да се удържи и да не се усмихне на Гоушън, който го гледаше с видимо разширени очи.
— Това не е мое — незабавно протестира арестантът. — Подхвърлил си ми го, мамка ти! Няма да стане — доведи ми шибания адвокат, кучи син такъв!
Бош не обърна внимание на думите му, но внимателно го наблюдаваше и видя, че в очите му нещо проблесна за миг, после изчезна. Не беше страх. Детективът знаеше, че Гоушън не би го допуснал. Тогава нещо друго. Но какво? Не изпускаше здравеняка от поглед и търпеливо чакаше изражението да се появи отново. Дали не беше смут? Или разочарование? Очите на Гоушън вече не изразяваха нищо. Но Бош смяташе, че знае какво е видял. Изненада.