На вратата се почука и Айвърсън пъхна глава вътре.
— За ваше сведение, всички се върнаха, шефе. Заключват ги в стаите за разпит.
— Добре.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не. Затвори вратата.
След като Айвърсън излезе, Бош погледна към капитана.
— Арестувана ли е?
— Не, помолихме я да дойде доброволно.
— Нека първо аз да разговарям с нея.
— Не ми се струва разумно.
— Не ми пука дали е разумно. Искам аз да приказвам с нея. Ако каже нещо на някого, това ще съм аз.
Фелтън се замисли за миг и накрая кимна.
— Добре, карай. Имаш петнайсет минути.
Бош би трябвало да му благодари, но не го направи. Просто бързо се изправи и тръгна към вратата.
— Детектив Бош? — повика го капитанът.
Хари погледна към него.
— Ще направя за теб каквото мога. Но този случай е адски важен за нас, нали разбираш?
Бош излезе, без да отговори. Фелтън не беше тактичен. От само себе си се разбираше, че му е задължен. Но капитанът все пак го бе казал.
В коридора детективът мина покрай първата стая за разпит, в която бяха заключили Гоушън, и отвори вратата на втората. Закопчан с белезници за масата, вътре седеше Гъси Фланагън. Носът му беше обезформен и приличаше на картоф. Ноздрите му бяха натъпкани с памук. Той погледна към Бош с кръвясали очи и лицето му показа, че го е познал. Хари излезе и затвори вратата, без да каже нищо.
Откри Елиънър Уиш в третата стая. Беше разрешена, очевидно ченгетата я бяха измъкнали направо от леглото. Но очите й бяха нащрек и в тях се четеше нещо диво, като притиснато в ъгъла животно.
— Хари! Какво правят тези?
Той затвори вратата и бързо се приближи до нея. После успокоително я докосна по рамото и седна от другата страна на масата.
— Съжалявам, Елиънър.
— Какво? Какво си направил?
— Вчера, когато те видях на записа в „Мираж“, помолих Фелтън, капитанът на детективското бюро, да ми даде телефонния номер и адреса ти, защото от централата отказаха. Той го направи. Но после, без мое знание, проверил името ти и открил, че имаш досие. Затова наредил на хората си сутринта да те доведат тук. Всичко това е част от разследването на случая с Тони Алайзо.
— Казах ти. Не го познавах. Пили сме веднъж заедно. И са ме довели само защото случайно съм била на една маса с него, така ли?
Тя поклати глава и извърна поглед. На лицето й ясно се четеше болезнено изражение. Винаги щеше да е така, знаеше го. Криминалното й досие го гарантираше.
— Трябва да те попитам нещо. Искам да изясним това и после ще те измъкна оттук.
— Какво?
— Разкажи ми за Терънс Куилън.
Бош видя шока в очите й.
— Куилън ли? Какво е… той ли е заподозрян?
— Елиънър, знаеш процедурата. Не мога да ти кажа нищо. Ти трябва да ми кажеш. Просто отговори на въпроса. Познаваш ли Терънс Куилън?
— Да.
— Откъде го познаваш?
— Преди около шест месеца дойде при мен, когато излизах от „Фламинго“. Вече живеех тук от четири-пет месеца и започвах да се установявам. Тогава играех по шест вечери в седмицата. Той дойде при мен и със свои думи ми обясни някои неща. Отнякъде знаеше за мен. Коя съм, че току-що са ме пуснали от затвора. Каза ми, че имало уличен данък. Че трябвало да го плащам, както правели всички местни, и че ако не го направя, съм щяла да си имам неприятности. Че ако си плащам, той щял да ме пази. Да се намеси, ако имам нужда от помощ. Нали разбираш, чисто и просто изнудване.
В този момент тя не издържа и се разплака. Бош трябваше да положи всички усилия на волята си, за да не скочи, да не се опита да я прегърне и утеши по някакъв начин.
— Бях сама — продължи Елиънър. — Страхувах се. И му платих. Плащах му всяка седмица. Какво трябваше да направя? Не притежавах нищо и нямах къде да ида.
— Мамка му — прошепна на себе си Бош.
Той се изправи, заобиколи масата и я прегърна. Притисна я към гърдите си и я целуна по косата.
— Вече си в безопасност — прошепна Хари. — Обещавам ти, Елиънър.
Заслушан в тихия й плач, Бош продължи да я прегръща в мълчание. После вратата се отвори и на прага застана Ай-върсън. От устата му стърчеше клечка за зъби.
— Разкарай се оттук, Айвърсън.
Детективът бавно затвори вратата.
— Съжалявам — каза Елиънър. — Докарвам ти неприятности.
— Не, няма такова нещо. Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз.
Няколко минути по-късно той се върна в кабинета на Фелтън. Капитанът беззвучно го погледна.
— Плащала е на Куилън, за да я остави на мира. Двеста на седмица. Това е било всичко. Уличен данък. Не знае нищо за каквото и да било. Случайно се е оказала на същата маса, на която Алайзо е играл около час в петък. Чиста е. А сега я пуснете. Кажете на хората си.