Фелтън се облегна назад и започна да почуква с края на химикалката по долната си устна. Нарочно искаше да покаже на Бош, че е дълбоко замислен.
— Не зная — каза той.
— Добре, да се договорим. Пуснете я и аз ще се обадя на хората си.
— И какво ще им кажеш?
— Ще им кажа, че управлението в Метро ми е оказало пълно съдействие и че трябва да разследваме случая в рамките на съвместна операция. Че ще притиснем Гоушън и ще се опитаме да свалим два заека с един удар. Че ще задържим Гоушън и Джоуи Маркс, защото в крайна сметка Маркс е дал заповед за убийството на Тони Алайзо. Че горещо препоръчвам тукашното управление да командва парада във Вегас, защото е наясно и с местните условия, и с Маркс. Договорихме ли се?
Фелтън продължи да почуква по устната си, после протегна ръка и обърна телефона на бюрото си, така че Бош да може да го използва.
— Свържи се с тях веднага — каза той. — След като разговаряш с шефа си, дай го на мен. Искам да си поприказвам с него.
— С нея.
— Няма значение.
Половин час по-късно Бош седеше зад волана на необозначен полицейски автомобил. На седалката до него се беше сгушила Елиънър Уиш. Разговорът с лейтенант Билетс бе минал сравнително добре и Фелтън изпълни своята част от сделката. Освободиха Елиънър, но злото вече беше непоправимо. Тя щеше да е в състояние да започне живота си отначало, но бяха избили изпод краката й чувството на увереност, гордост и сигурност. Бош носеше отговорност за всичко това и го знаеше. Шофираше мълчаливо, неспособен да измисли какво да каже, нито как да я успокои. И това жестоко го нараняваше, защото искрено го желаеше. Не я беше виждал от пет години, но Елиънър никога не бе оставала далеч от най-скритите му мисли, дори когато живееше с други жени. Вътрешният му глас винаги му нашепваше, че Елиънър Уиш е единствената.
— Винаги ще бъде така — тихо рече тя.
— Какво?
— Спомняш ли си онзи филм с Богарт, в който едно ченге казваше: „Докарайте обичайните заподозрени“? Е, сега аз съм такава. Предполагам, че го осъзнавам едва сега. Аз съм една от обичайните заподозрени. Сигурно би трябвало да ти благодаря, че ме накара да се върна в действителността.
Бош не каза нищо. Не знаеше как да отговори, защото тя беше права.
След няколко минути стигнаха до дома й и детективът я придружи вътре, където я настани на дивана.
— Добре ли си?
— Да.
— Когато имаш възможност, хвърли един поглед наоколо и виж дали не са взели нещо.
— Няма какво да ми вземат.
Бош погледна към репродукцията на „Нощни птици“ на стената над нея. Картината изобразяваше самотно кафене в тъмна нощ. На една от масите седяха мъж и жена, на друга — самотен мъж. Хари се втренчи в двойката и се зачуди.
— Елиънър — каза той. — Трябва да тръгвам. Ще се върна тук веднага щом мога.
— Добре, Хари, благодаря ти, че ме измъкна.
— Ще се оправиш ли?
— Естествено.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Когато се върна в управлението, Айвърсън го чакаше, за да започнат първия разпит на Гоушън. Фелтън се беше съгласил да остави Гоушън на Бош. Все пак случаят си бе негов.
В коридора пред стаята за разпит Айвърсън го спря за ръката.
— Виж, Бош, просто искам да ти кажа, че не зная какво има между теб и онази жена, а предполагам, че след като капитанът я освободи, това не интересува никого тук, но тъй като сега двамата ще работим заедно, мислех си, че трябва да изясня нещата. Не ми хареса начинът, по който се обърна към мен, като ми каза да се разкарам.
Бош продължително го изгледа. Детективът все още дъвчеше клечката за зъби и Хари се зачуди дали е същата.
— Знаеш ли, Айвърсън, та аз даже не зная малкото ти име.
— Казвам се Джон, но хората ми викат Айви.
— Е, Айвърсън, не ми хареса начинът, по който душеше покрай кабинета на капитана и около стаята за разпит. В Лос Анджелис не търпим ченгета, които душат наоколо, подслушват и изобщо са лайнари. И всъщност не ми пука дали се чувстваш обиден. Ако ми създаваш някакви проблеми тук, ще ида право при Фелтън и ще те вкарам в голяма беля. Ще му кажа, че сутринта съм те заварил в стаята си. А ако това не е достатъчно, ще му кажа, че снощи в казиното съм спечелил шестстотин долара на рулетка и че след твоето идване парите са изчезнали от бюрото. А сега, искаш ли най-после да се заемем с разпита?
Айвърсън сграбчи Бош за яката и го притисна в стената.
— Не си прави майтап с мен, Бош.
— Не си прави майтап с мен, Айви.
На лицето на Айвърсън бавно се изписа усмивка и той отпусна ръка. После отстъпи назад. Бош оправи вратовръзката и ризата си.